— Беше просто една незначителна целувка.
— Тогава защо си така разгорещена и нервна?
— Не съм.
— Лъжкиня.
Само от неговата уста обидата можеше да прозвучи като милувка.
— Ти разгорещен и нервен ли си?
— В никакъв случай.
Тя се засмя.
— Кой лъже сега?
— Първото правило при всяка операция е да се казват възможно най-малко лъжи. Сега се опитай да починеш. Още десет минути и тръгваме.
Тя не можеше да си почива, докато не се отпуснеше, а имаше само един начин да направи това. Дръпна се настрани от Джон-Пол и зае една поза, която бе научила от учителя си по йога. Постави ръце на коленете, с дланите нагоре, изпъна гърба си и затвори очи. Концентрира се върху дишането си, дълбоко, прочистващо дишане, като се насили да блокира шумовете на гората и мислите, които препускаха в главата й. Отне й поне пет минути, докато усети как мускулите й се отпускат.
— Какво правиш?
Въпросът му я разсея.
— Правя упражнения за релаксация.
— Йога?
— Нещо такова. Изчиствам съзнанието си и после…
— Какво?
Тя въздъхна. Дом, помисли си тя. Отивам в моя въображаем съвършен дом.
— Отивам на моето щастливо местенце. Разбра ли?
Той не се засмя.
— Така ли? Значи си говорела сериозно? Мислех, че се шегуваш.
— Представям си място, където се чувствам добре. Една веранда — поясни тя. — Виждам се как седя на люлка. Усещам уханието на люляк, чувам шума на течаща вода. Толкова е… успокояващо, че освобождава съзнанието ми. После започвам да филтрирам данните, които съм събрала.
— Щом върши работа — каза провлечено той.
Той не проумяваше, но тя и не очакваше да я разбере. Затвори очи отново, този път не му обърна внимание и се концентрира върху дишането.
Измина още една минута и отделните късчета започнаха да се навързват едно за друго. Каква ирония, нещо, казано от Джон-Пол, внезапно се оказа особено важно.
— Какво имаше предвид? — попита тя.
— За кое?
Тя опъна крака и се обърна към него.
— Първото правило в операцията е да не се лъже?
— Не, казах, да се лъже възможно най-малко.
— Да, точно това имах предвид. Защо е това правило?
— Лъжите се натрупват и могат само да ти навредят… да те препънат. Така…
Тя продължи:
— Така че ако се придържаш към истината за всички дреболии, които не са важни, няма да се оплетеш. О, боже, разбира се!
Изведнъж бе развълнувана като дете в магазин за играчки. Разкопча ципа на джоба си и извади мократа карта.
— Такава съм идиотка. Мънк може да е прочел за имота във вестниците и когато Кери го е попитала къде отиват, той й е казал това име. Предположих, че я е излъгал. Но защо сметнах така? Той би излъгал за всичко друго, но, Джон-Пол, ако й е казал истината?
Несвързаните й приказки го разтревожиха.
— Да не превърташ?
Тя се усмихна.
— Да. Но въпреки това мисля, че се връзва.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Мисля, че знам къде са Кери и другите жени.
Съобщението й привлече напълно вниманието му.
— Мислиш, че знаеш? Как така?
— Кери ми каза къде ще ги води Мънк.
Той примигна.
— И ти ми споменаваш за това чак сега?
— Изслушай ме. Мислех, че я е излъгал. Казах ти, че леля ми беше оставила съобщение на гласовата ми поща и аз го прослушах и изтрих. А и ти чу въпроса, който зададох на Канън, нали?
— Чух те, че го питаше за някакъв проблем с водата.
— И Канън каза: не, не и в „Утопия“. Питах го и дали хотелът притежава някаква планинска вила.
Джон-Пол кимна.
— Помня, че пак ти отговори отрицателно.
— Точно затова не зададох повече въпроси за къщата. Кери я нарече вила. Аз приех, че всичко, което Мънк й е казал, е било лъжа. Ами ако не е било?
— Защо мислиш, че им е казал наистина къде отиват?
— Заради това, което каза ти. Защо да лъже, ако не се налага? Лъжите се натрупват и могат да те препънат — повтори думите му тя. — Тя вече е била в ръцете на Мънк, нали така? И той й е казал името си. Тя съвсем спокойно е тръгнала с него, без изобщо да се замисли. Но ми се обади по мобилния си телефон от тоалетната. Съмнявам се, че е споменала на Мънк, че ми е звъняла. Нямало е повод да го прави.
— Ако Мънк наистина й е казал къде ги води, не би я изпуснал от погледа си.
— Не е можел да влезе с нея в тоалетната — изтъкна тя. — И може да не е подозирал, че единият й мобилен телефон е в нея.
— Единият?
Ейвъри кимна.
— Тя винаги носи два. Кери е работохолик и се побърква, ако батерията й се разреди. Освен това използва един за лични разговори и един за бизнеса си.
— Може просто да си носи резервна батерия.
— О, носи си. Е, какво мислиш?
— Честно ли? Мисля, че преувеличаваш.
— Не, просто анализирам данните и мисля, че има поне петдесет процента вероятност да съм права. Трябва да проверим.
— Знаеш ли къде се намира тази къща?
Докато отваряше картата, тя му разказа за възрастния джентълмен, с когото бе говорила в „Макдоналдс“.
— Да, виждам кръгчето, което той е отбелязал. Ейвъри му разказа за бившите съпрузи, които воювали на кого да остане къщата.
— Съдията трябва да реши скоро кой от тази крайно неприятна двойка ще получи къщата. Старецът ми каза, че е празна от седмици.
Джон-Пол кимна бавно.
— Добре, струва си да проверим. Край на почивката. Време е да тръгваме.
— Трябва да се доберем до телефон. Това е първото правило на бизнеса.
— Не — прошепна той. — Първото правило на бизнеса е да останеш жив, за да се добереш до телефон.
А това се оказа по лесно на думи, отколкото на дела.
