Двадесет и трета глава
Сега, когато трите жени най-после бяха готови да тръгнат, внезапно се вкамениха от страх.
Беше четири часът сутринта и прецениха, че имат около два часа до разсъмване. Събраха се край кухненската маса, навлечени за студа в гората с пластове дрехи. Бяха решили да пийнат горещ чай, който да ги подсили, преди да излязат навън. Леден бриз нахлуваше в кухнята през дупката в стената на килера.
— Ами ако Мънк е поставил някакви капани? — попита Кери. — Какво ще правим тогава? Няма да ги видим в тъмното.
Всички се разтревожиха от тази вероятност, но Сара каза:
— Не мисля, че е имал време да се катери по склона на планината. Сигурно е сметнал, че ни е заключил добре.
Кери беше толкова изплашена, че трепереше.
— Ако умра, искам вие двете да ми обещаете, че ще накарате полицията да намери Ейвъри и да я предпази от Джили и Мънк. Обадете се на съпруга ми — добави тя. — Тони с радост ще помогне на Ейвъри… — Гласът й премина в ридание и тя не можа да продължи.
— Засега се съсредоточи върху най-неотложната ни грижа — предложи й Сара.
— Точно така — съгласи се Ан. — Концентрирай се върху спускането с въжето.
Кери кимна.
— Добре. — Тя остави чашата си и се изправи. — Трябва да тръгваме. Стига сме се бавили.
Ан стисна ръката на Кери.
— Всичко ще бъде наред. Ще видиш.
Кери се усмихна и също стисна ръката й. Охо, очите на Ан отново придобиваха стъкления си блясък. Сигурно беше взела болкоуспокояващо. Докато Кери претърсваше къщата за прозорец без детонатор, бе забелязала шишетата с лекарства, подредени върху шкафчето на Ан. Имаше достатъчно, за да се отвори малка аптека.
— Да не си забравила да вземеш лекарствата си в якето? — попита Кери.
— Не съм.
— Мога да взема някои от шишетата в моя джоб.
— Няма нужда — увери я Ан.
— Ами писмата — Сара се обърна към Кери. — Взе ли ги?
— Да.
— Добре тогава — каза тя. — Да действаме.
Вече бяха решили, че Сара трябва да се спусне първа. Единият край на въжето бе завързан за кухненската маса, която не можеше да мине през вратата, но Кери и Ан искаха все пак да държат въжето, докато Сара се спуска надолу. Ан бе направила големи възли на всеки трийсет сантиметра, за да има за какво да се хващат.
Кери щеше да се спусне втора, защото Ан настояваше, че след като тежи най-малко от трите, няма да се нарани, ако въжето се развърже от масата и тя полети надолу.
Кери предлагаше тя да е последна, но Ан не искаше и да чуе.
— Ако въжето не издържи или падна, вие със Сара може да успеете да ме хванете, но аз не бих могла да хвана теб или Сара. Аз трябва да съм последна.
— О, боже, не мисли за падане. Направила си достатъчно здраво въже, Ан. Ще ни издържи.
— Да, всичко ще бъде наред.
Ан звучеше неестествено весела. Пак ли започваше да превърта, или болкоуспокояващите я правеха такава?
Сара първа влезе в килера. Кери и Ан я гледаха как хваща края на въжето и го завързва около кръста си.
— Надявам се да е достатъчно дълго.
Сара застана на колене и се примъкна към отвора.
— Легни по корем — прошепна Кери. — И се движи бавно, първо краката.
— Сложи ли фенерчето в джоба си? — попита Ан.
— Да.
Кери седна на пода и опря краката си в стената. Ан застана зад нея, за да помага в дърпането на въжето. Точно когато Кери вече си мислеше, че Сара никога няма да стигне до земята, чаршафът олекна. Кери политна назад и едва не падна върху Ан. Когато си възвърна равновесието, си пое дълбоко дъх и каза:
— Май е мой ред.
— Чакай — прошепна Ан. Дръпна якето на Кери, натика един дебел плик в джоба и затвори ципа.
— Какво правиш?
— Ти си най-силна от трите ни, така че ако Сара или аз не успеем, се погрижи…
— Да? — подкани я Кери. — Хайде. Какво?
— Просто се погрижи. А сега тръгвай.
Кери не искаше да губи време в спорове. Щеше да разбере какво имаше предвид Ан, когато и трите излезеха от къщата.
Ръцете й бяха охлузени и разкървавени, самата тя беше прекалено изплашена, за да заплаче. Бавно започна да се спуска. Ан опита да й помогне, но когато тръгна да издърпва въжето, за да го хване по-добре, едва не изскочи през дупката с главата напред.
Кери стигна до земята.
Въжето олекна и Ан падна назад. Бързо се изправи, погледна надолу и опита да види двете жени. Остана на колене още минута, заслушана в тихите викове отдолу.
После издърпа въжето. Отдръпна се от отвора.
— Три слепи мишлета, три слепи мишлета — запя си тя. — Ето ги как тичат, ето ги как тичат…
Изправи се, изтупа праха от взетия назаем клин и се върна в кухнята. Ето ги как тичат — изпя отново. Странно, че точно тази песничка й беше влязла в главата и сега не можеше да се отърве от нея. Двамата с Ерик бяха решили да нямат деца, а сега тя пееше тази глупава детска песничка. Баща й обичаше да я пее. Как продължаваше? Дали „Всички изтичаха след жената на фермера, а тя им отряза главите с кухненския нож“. Или „Всички избягаха от жената на фермера?“ И защо не можеше да си спомни края на песента?
— Три слепи мишлета — запя тихо, коленичи и се опита да развърже чаршафа. Осъзна, че ще си счупи нокът, стана, отиде до кухненския плот, взе ножиците, които Кери бе донесла, и сряза въжето, стегнато около крака на масата.
Три слепи мишлета. Пак се изправи, спря, за да отпие от почти изстиналия чай, и после, тъй като знаеше, че Кери и Сара я чакат нетърпеливо, отиде до дупката в стената и пусна въжето от чаршафи долу. Така със сигурност нямаше да разберат погрешно действията й, защото тя сама бе изхвърлила единствения си път за спасение. Чу една от тях да вика, помисли си, че е Сара, защото от двете тя изглеждаше малко по-милозлива.
— Три слепи мишлета. Боже, не мога да прогоня тази глупава песен от главата си — каза тя и затвори вратата на килера. Забеляза безпорядъка в кухнята, отиде до мивката и изми чиниите. Когато свърши, намести масата и подреди столовете, сложи чисти подложки за сервиране пред всеки стол, после изгаси свещите и се отправи към горния етаж.
Чувстваше се толкова изморена, стара, измъчена. Една дълга дрямка ще ми дойде добре, помисли си тя. Но всяко нещо с времето си. Първо трябваше да се погрижи за жалкия си вид. Не можеше да разбере как жени като Кери и Сара, които имаха пари и следяха модните тенденции, можеха да се обличат в анцузи. Дори самото име на тази дреха беше неприятно. Дамите не трябва да се потят. Само простите груби жени правеха такива отвратителни неща като потене и оригване или си слагаха обици по тялото… или позволяваха на други хора, като лекарите, да обезобразяват телата им. Нали нейният любим Ерик й беше казал как се чувства? Той обожаваше тялото й и не можеше да понесе това, което хирурзите искаха да направят с него.
Чувствайки се малко замаяна, Ан се хвана за парапета и бавно се заизкачва нагоре. След като си взе
