Наградите й винаги бяха сексуални по характер. Само като се сетеше за някои от нещата, които тя му бе направила или му бе позволила да направи с нея, Мънк се изчервяваше като тийнейджър.
Тя го превръщаше в истински романтик, но той не възприемаше това като слабост, защото бе луд единствено по Джили и никоя друга. Той вярваше с цялото си сърце, че ако не умреше по време на някоя от еротичните игри, които играеха в леглото, щеше да остарее заедно с Джили.
О, да, беше луд по нея. Всяка минута, в която бе буден, той мислеше за нея, защитаваше я от опасностите. Стига да запазваше наблюдателността си и да поправяше грешките й, двамата щяха да бъдат в безопасност.
Беше се наложило Мънк да разубеди Джили за една от идеите й. За кратко тя се бе забавлявала с идеята да отвлекат Ейвъри, за да седне и да й разкаже истината за Кери. Толкова бе наивна. Вярваше, че може да накара дъщеря си да промени отношението си към Кери и нея. Мънк внимателно й обясни, че след всичките години, в които Кери бе промивала мозъка на племенницата си, Джили не би могла да убеди дъщеря си, че всъщност е била любеща майка.
Тя съвсем не бе съвършена. Имаше изкривена представа за майчинството, защото вярваше, че след като е родила Ейвъри, има право да я притежава. Говореше за дъщеря си като за своя собственост, не като за човек, а Кери я бе лишила от това съкровище. Озлоблението срещу сестра й бе подхранвано с години, но Джили бе търпелива, когато ставаше въпрос за отмъщение. Колкото и дълго да трябваше да чака, в крайна сметка щеше да си върне на Кери.
Тя настояваше лично да натисне бутона, който щеше да взриви къщата. Обеща на Мънк, че няма да пролее и една сълза за смъртта на сестра си. Кери сама си бе виновна. Тя бе причината Джили да не успее в живота, тя бе причината Ейвъри да мрази майка си. Тя бе причината за всички нейни провали. Така че бе съвсем справедливо Джили да иска да види с очите си как сестра й умира.
Мънк не бе отблъснат от бруталната й честност. Как би могъл? Тя го бе приела с всичките му грехове и той й дължеше същото.
Сега той се опитваше да оправи всички грешки, допуснати при изоставената мина. Тя бе сигурна, че двамата ще се спуснат в мината, за да търсят Кери, и бяха планирали Мънк да пусне експлозиви в дупката, да я запечата и да се върне при Джили.
Той не вярваше, че Ренърд ще влезе в мината, и се бе оказал прав. Бе смятал обаче, че ще успее да застреля и двамата и да хвърли телата им в мината, но пропусна шанса си, докато те се катереха по склона, а после скочиха във водопада.
Сега ги преследваше методично. Беше загубил скъпоценно време, за да се върне при колата си и да пресече реката, но навакса част от изгубеното време, като караше с висока скорост по планинския път и мина напряко, за да ги пресрещне там, накъдето смяташе, че са се отправили.
Ренърд не бе оставил никакви следи, но Мънк знаеше, че е бил в армията, и не очакваше да се справи лесно с него. Когато бе проучвал човека, който го преследваше, той бе прочел досието му и бе впечатлен. Вярваше, че при други обстоятелства дори биха могли да се сприятелят. В крайна сметка много си приличаха. И двамата бяха професионални убийци. Мънк бе убивал за пари, а Ренърд за признание. Това обаче не означаваше, че онзи го превъзхожда. Всъщност според Мънк това бе доказателство, че противникът му бе глупак.
Все пак би му харесало да има възможност да седнат с Ренърд, да изпият по няколко студени бири и да си поговорят за минали подвизи. Но Ренърд никога не би се съгласил. Бе твърде почтен и това му вредеше. Според засекретеното му досие, което Мънк бе успял да разсекрети, Ренърд страдал от претоварена психика. Мънк не вярваше на такива глупости. Според него той е напуснал работата си, когато е осъзнал, че започва да му харесва властта, която изпитва всеки път, щом натисне спусъка. Чест, как ли пък не!
Дали и Ренърд бе любопитен да опознае Мънк? Дали си фантазираше как сяда да обсъди с него тръпката от преследването, опиянението от убийството? Така му се искаше да разбере. Може би, ако успееше да го рани, да го парализира, щеше да има възможност да поседне до него и да си побъбрят като стари приятели, докато кръвта на Ренърд изтича. Това би било страхотно, да си поговорят като равни, да споделят несгодите, да се похвалят с успехите си?
Мънк се засмя. Кой се бе отдал на фантазии сега? Погледна часовника и поклати глава. Ако не забележеше двамата скоро, щеше да се наложи да се върне при колата и да тръгне към мястото, където го чакаше Джили. Тя нямаше търпение да се върне при планинската вила, за да види как се справя сестра й. Досега трите жени сигурно вече се бяха сдърпали като диви котки и бавно се побъркваха от ужас. Поне Джили се надяваше да става точно така.
Стига си мечтал и се залавяй за работа, каза си той. Вдигна мощния си бинокъл и отново огледа терена. Обръщаше се на север, когато забеляза наблюдателната кула в далечината, може би на километър и половина. В момента по нея слизаше един горски рейнджър. Мънк го наблюдава, докато мъжът не стъпи на земята.
— Виж ти — прошепна той, след като пресметна. — Има моя ръст.
Точно един час по-късно той стоеше подпрян на парапета на върха на кулата и оглеждаше хълмовете. Като погледна към храсталака долу, видя бялата тениска на рейнджъра, когото бе застрелял в слепоочието и после бе съблякъл, за да вземе униформата му.
Тъкмо се канеше да изостави преследването, когато внезапно видя двойката. Русата коса на Ейвъри, точно като на майка й, блестеше в златисто от слънчевите лъчи. Мънк не можеше да повярва на късмета си. Те се приближаваха, спускаха се по склона цели-целенички, мърляви и изтощени на вид. Смехът му отекна наоколо. Само да съобщи на Джили. Знаеше какво ще каже тя. Щеше да му каже, че е изключителен късметлия.
Той щеше да се съгласи, разбира се, макар да знаеше, че късметът няма почти нищо общо с това, че бе открил плячката си. След като бе огледал внимателно картата, предположи, че ако са оцелели в бързото течение на реката, са излезли преди огромния водопад под Кауърдс Кросинг.
Мънк реши да ги пресрещне. Слезе по стълбата и заобиколи до пътеката, навел глава и нахлузил шапката така, че да скрива лицето му.
Когато стигна поляната между дърветата, той бавно се обърна и се престори, че едва сега ги забелязва близо до върха. Вдигна ръка, за да им махне за поздрав.
Ейвъри чу Джон-Пол зад себе си.
— На земята, Ейвъри. Веднага.
Тя не се поколеба. Престори се, че се спъва, и коленичи. Джон-Пол я настигна и се наведе, прегърна я през рамото, сякаш да й помогне да се изправи.
— Преструвай се, че си се наранила.
Ейвъри се търколи на една страна, хвана глезена си и направи преувеличена гримаса. Идеше й да се разплаче от разочарование.
— Това не е истински рейнджър, нали?
— Не.
Тя продължи да разтрива глезена си.
— Как разбра?
— Видях пушката му. Рейнджърите нямат оптични мерници на пушките си.
Тя го погледна изненадано.
— Видял си мерника от такова разстояние?
— Проблесна на слънцето — обясни той. — Мисля, че е той. Не казвам, че е Мънк, но…
— Стига ми и само, че предполагаш — прекъсна го тя.
— Добре. Ще ти помогна да се изправиш. Облегни се на мен и пак ще тръгнем надолу, но ще се отклоним на запад. Когато стигнем дърветата, ще хукнем с всички сили.
— Той ще ни последва.
— Готова ли си?
Той не й даде време да отговори, а я вдигна, като я подпря на едната си страна.
— Куцай — нареди сърдито той и двамата продължиха да се спускат. Вървяха като двама пияници и се отклоняваха на запад, докато се движеха.
Джон-Пол съзнателно се движеше така, че да са извън обсега на пушката на Мънк. Сега беше сигурен, че мъжът, облечен като горски рейнджър, е убиецът, защото той не бе помръднал от мястото си на пътеката.
