лудешкото биене на сърцето си. Изкачи стръмния склон, после се закова на място.
— Не — извика тя.
Джон-Пол спря до нея.
— Пу, мамка му.
Искаше й се да заплаче, като се взираше в бушуващата вода под тях. Не. Не още веднъж. Тя поклати глава и каза:
— Няма да го направя. Не мога. Не можеш да ме накараш.
Той я погледна с искрено съжаление, когато я сграбчи.
— Мога, разбира се.
Двадесет и пета глава
Живописни гледки, как ли не! Ако Ейвъри видеше още една бърза планинска река, мислеше, че ще започне да крещи и няма да може да спре. В момента се чувстваше доста зле настроена и към боровете. Мразеше ги всичките. Не питаеше обич и към Джон-Пол. Беше я метнал от скалата, сякаш изхвърляше дъвката си, и докато летеше надолу, тя се бе заклела, че ако той оцелее, ще го убие само заради удоволствието да го види мъртъв.
Знаеше, че се държи неадекватно. Не й пукаше. Лошото й настроение се засили, когато поряза крака си на една остра скала. Ако бяха в океана, кръвта, която течеше от крака й, щеше да прозвучи като сигнал за обяд на акулите наоколо. Като се опитваше да мисли позитивно, докато се бореше да задържи главата си над водата, тя си отбеляза да бъде благодарна, че наоколо няма акули. А и кракът не я болеше толкова силно в сравнение със схващането в прасеца, заради което за малко да се удави. Джон-Пол я избута на брега, почти я пренесе до дърветата, за да се скрият, и я сложи на земята. Тя тупна тежко по гръб.
Той се просна до нея.
— Не беше толкова зле, нали?
Тъй като бе погълнала достатъчно вода, за да напълни някой средно голям домашен басейн, не можа да отговори на абсурдния му въпрос. Отметна косата от очите си и го изгледа кръвнишки.
— Не беше толкова зле както първия път, нали? Мисля, че скочихме само от около шест метра — продължи той.
— Ти ме бутна от скалата.
Всъщност той не я беше бутнал. Доколкото си спомняше, я беше хвърлил, за да не се удари в издатините, които стърчаха в основата на скалата. Но Джон-Пол прецени, че не е разумно да прави това уточнение сега.
— Имах ли избор?
Тя не бе готова да признае, че всъщност нямаха друга алтернатива. Пистолетите им бяха безполезни срещу мощната пушка на Мънк, който почти ги настигаше.
— Не искам да говоря за това.
Джон-Пол се подсмихна.
— Да не си станала песимистка, сладурче? Какво стана с оптимизма ти?
— Потъна на дъното на реката.
Той се изправи и й протегна ръка.
— Хайде. Да се махаме оттук.
Тя не знаеше дали й беше останала сила дори да се изправи. Беше толкова изморена, измръзнала и мокра. Стегни се, каза си.
— Добре — кимна тя и хвана ръката му. Когато той я издърпа, тя политна към него. Джон-Пол я прегърна и я притиска силно към гърдите си, докато обмисляше в коя посока да тръгнат. — Ти не си ли уморен? — попита го.
— Уморен съм.
Тя погледна реката.
— Може би той ще се откаже най-после.
Джон-Пол поклати глава.
— Няма начин. Той е професионалист. Приел е поръчката и няма да се спре, докато…
— Не успее?
— Или докато аз не го убия.
— Предпочитам втория вариант.
И двамата чуха детски смях. Ейвъри се дръпна от Джон-Пол и побягна по посока на звука.
— Дано да имат телефон.
— Съмнявам се тук да има покритие.
Тя се усмихна.
— Много харесвам това твое черногледство. Беше ме разтревожил, Джон-Пол. За минута ми се стори почти…
— Какво?
— Весел.
— Как ли пък не!
Той прозвуча, сякаш го беше обидила. Ейвъри се засмя и продължи да бяга по посока на смеха. Причината за внезапното й добро настроение беше или радост, или истерия. Едно петчленно семейство разпъваше палатките си край малък поток.
След кратко обяснение всички се натовариха в семейния ван и се отправиха към града, през който бяха минали, преди да стигнат до планината.
Трийсет минути по-късно пристигнаха в сънливото малко градче Емерсън. Центърът му се състоеше от четири улици. Бащата спря пред една двуетажна каменна сграда. Щом Ейвъри и Джон-Пол слязоха и затвориха вратата, той веднага потегли.
— Мисля, че го изплаши — отбеляза Ейвъри.
— Колкото по-бързо отдалечи семейството си от нас, толкова по-безопасно ще бъде за тях.
Имаше полицейски участък, което бе изненадващо предвид големината на града. В една и съща сграда се бяха сгушили участъкът, доброволният пожарникарски отряд и една закусвалня. Към улицата имаше три врати, с табели над всяка от тях. Ейвъри и Джон-Пол влязоха през средната врата и се озоваха в широко преддверие. От двете му страни имаше летящи врати. Едната свързваше участъка със закусвалнята, а другата — с пожарната. Самият участък бе право напред.
Във въздуха се носеше аромат на хамбургери, лук и пържени картофи, но тази миризма не събуди апетита на Ейвъри. Всъщност дори й се повдигна от нея. Гладът, пробяганите безброй километри, студът и ужасът си казваха думата. Чувстваше се на предела на силите си. Изведнъж й се стори по-непосилно да измине разстоянието от вратата до гишето, отколкото да се пребори с бушуващите течения в реката. Краката й натежаха и трябваше да впрегне цялата си издръжливост, за да се помръдне.
Джон-Пол забеляза състоянието й. Изглеждаше на път да се строполи от изтощение.
— Добре ли си? — попита и я подхвана през кръста.
— Чувствам се, сякаш съм в състояние на трупно вцепеняване — каза тя. — Не съм мъртва, нали?
— Още дишаш — усмихна се той.
Той погледна през стъклената преграда и видя, че началникът на полицията е на бюрото си. Пред него имаше купчина листове и той ги изучаваше. На всеки две секунди хвърляше поглед към телевизора на отсрещната стена. Облечен в тъмносин панталон и бяла риза, на джоба на която имаше табелка с името му, възрастният мъж намръщено взе в ръка някакъв лист хартия.
Жена, наближаваща седемдесетте, стоеше зад гишето, но обърната с гръб към вратата. Косата й бе бяла като лицето на Ейвъри. Тя изглеждаше хипнотизирана от програмата по телевизията.
Джон-Пол я чу, че говори нещо, когато отвори вратата.
— Нали ти казвах, че ще се случи нещо лошо? Нали ти казвах, Бъд?
— Да, Върна, казваше ми.
— И не ти ли казах, че той сам си навлече неприятностите? — попита тя. — Да изсече всички онези красиви дървета и да разкопае планината, за да си построи оня лъскав паметник. Изглежда, Майката
