Полицаят се ухили.
— Понякога се налага да преследвам някоя заблудила се мечка.
— И я преследваш с М19117?
— Не, това ми е останало от дните в армията. Избери си — предложи той. Обърна се към помощничката си и каза: — Върна, върви си у дома, при дъщеря си, и стой там, докато всичко свърши.
— Не искам да оставям момичето горе само. Сега се нуждае от утеха. Тревожа се, че може да изпадне в шок.
— Тя е по-силна, отколкото изглежда — увери я Джон-Пол. — Аз ще я уте… Аз ще я наглеждам.
Почти бе казал, че ще утешава жена, но се бе усетил навреме. Какво му ставаше? Нямаше никаква представа как да накара Ейвъри да се почувства по-добре, само знаеше, че не иска тя да плаче на нечие чуждо рамо. Това не му изглеждаше смислено. Тя го объркваше, обръщаше всичко у него с краката нагоре и предизвикваше всякакви луди, невъзможни мисли в главата му. Не разбираше как или защо бе станала толкова важна за него, само знаеше, че го води желанието да я предпази от всякаква опасност… на всяка цена.
Охранявай и служи. Ако продължаваше да мисли така, щеше да се окаже пак от тази страна на закона и реда. Потрепери при мисълта за тази възможност.
Тайлър прекъсна мислите му.
— Имаме здрави врати с двойно заключване. Има и задна врата, и стъклен прозорец, но съм сложил алармена система заради оръжието, което съм събрал. Целият град ще я чуе, ако някой се опита да проникне.
Джон-Пол огледа наоколо. Петнайсет минути по-късно двамата с Тайлър бяха доволни от обезопасяването си. Джон-Пол хапна и се качи горе, взе си душ и облече анцуга и тениската, които полицаят му даде. Когато излезе от банята, Върна го чакаше с една торба за боклук, за да събере мокрите му дрехи.
— Зет ми ще донесе всички дрехи, след като ги изперем — поясни тя и тръгна надолу. — Грижи се за нея. Чу ли?
— Добре — обеща той.
Тя си тръгна след няколко минути с дъщеря си. Тайлър настоя, че може и сам да охранява, докато Джон-Пол дремне малко.
Той не възрази. Опита се да не вдига никакъв шум, като минаваше край Ейвъри. Имаше още четири легла, всички с чисти чаршафи, подредени край едната стена. Полицаят му бе обяснил, че когато строели сградата, се предполагало, че ще има пожарникари на щат, но след като градът не се развил според очакванията, бюджетът не можел да си позволи заплати за тях. Сега в пожарната работели доброволци.
Забеляза, че прозорецът не е заключен. Той гледаше към една алея зад сградата и само на метър от него имаше пожарна стълба. Заключи прозореца и седна на леглото до Ейвъри.
Тя спеше по гръб. Лицето й бе чисто, косата й бе още влажна и Джон-Пол си помисли, че тя е най- красивата жена, която е виждал. Приличаше на ангел, но не бе блага като ангел, как само се опитваше да го командва. Харесваше му фактът, че тя не се даваше, че отстояваше позицията си. Допадаше му и отношението й. Тя възприемаше света точно както той, когато още бе млад и наивен.
Беше изтощен, сигурно умората бе причината за всички тези глупави мисли. Когато ФБР пристигнеше, той щеше да си тръгне. Ейвъри бе отборен играч, напомни си той, така че щеше да остави нейният тим да се погрижи за нея.
— По дяволите — измърмори той и легна.
Спа цели два часа, преди Тайлър да го събуди. Джон-Пол го чу да се качва по стълбите и грабна пистолета си, готов да стреля, когато се отвори вратата.
Полицаят изчака Джон-Пол да остави пистолета си, после влезе.
— Имаме компания — прошепна той. — ФБР са тук и този, който ръководи операцията, иска да говори с теб.
Ейвъри още спеше. Тя бе изритала чаршафа и единият й крак висеше отстрани на леглото. Мястото над глезена й бе бинтовано. Капки кръв бяха избили на повърхността на бинта. Кога се бе наранила? — запита се Джон-Пол, като внимателно вдигна крака й и го зави с чаршафа. И защо не му беше казала?
Знаеше отговора на този въпрос. Не би й хрумнало да се оплаче.
Като се пребори с желанието да я целуне, той отиде в банята да наплиска лицето си със студена вода.
Започна да се ядосва, още като си помисли за разговора с федералните, който трябваше да изтърпи. Ако шефът им беше някой като онези, които си спомняше, щеше да се окаже арогантен, самоуверен и щеше да настоява всичко да се прави така, както иска той.
Докато подсуши лицето и ръцете си, Джон-Пол вече бе готов за битката. Всъщност дори я очакваше с нетърпение. Надяваше се онзи наистина да се окажеше толкова неприятен, колкото предполагаше, защото бе в настроение да срита нечий задник.
За нещастие агент Нолти не бе нито арогантен, нито многознайко. Луничавият агент беше интелигентен, нетърпелив, искрен и изглеждаше компетентен по отношение на стратегията. Определено бе проучил внимателно Мънк и знаеше за него почти колкото и Джон-Пол.
Имаше само два проблема с агент Нолти. Единият, че имаше вид на дванайсетгодишен. На всичко отгоре с лизнато на челото и със скоби на зъбите. Какво правеха в Бюрото напоследък? Набираха кадрите си от гимназията ли?
Вторият проблем бе монументален. Нолти бе агент по книга.
— Господин Ренърд, за мен е чест да се запозная с вас — каза Нолти и протегна ръка, а четирима други агенти се скупчиха край тях. — Всички сме чували за спасяването на онези заложници в Южна Америка и искам да знаете, че за нас е привилегия да работим с вас.
Джон-Пол се взря в кафявите очи на Нолти.
— Никога не съм бил в Южна Америка.
— Но аз говорих с…
— Никога не съм бил там.
— Да, сър. Щом казвате — бързо се съгласи Нолти. Друг агент пристъпи напред.
— Сър, научихме, че в Управлението са били изключително развълнувани, че сте решили да се върнете отново на работа след дългия отпуск, който сте ползвали.
Джон-Пол не погледна агента, когато отговори.
— Не съм си вземал отпуск. Напуснах и все още съм напуснал. — После попита бързо: — На колко години сте, агент Нолти?
Въпросът не изненада Нолти.
— Изглеждам по-млад, отколкото съм — отвърна той. — Нека ви представя екипа си.
Внезапно Джон-Пол се озова заобиколен от агенти, които искаха да се ръкуват с него. Това внимание не му се понрави. Тайлър наблюдаваше спектакъла от коридора в дъното. Когато Джон-Пол улови погледа му, възрастният мъж поклати глава и измърмори нещо за фенклуб.
— Трябва да разпитаме госпожица Дилейни — каза един агент, който се казваше Брок.
— Не и преди да се събуди — отсече Джон-Пол. — Можете да говорите с мен.
Интервюто трая цял час. Постоянно ги прекъсваха, защото Нолти периодично получаваше нова информация от друг агент, който се намираше на мястото на експлозията. Нолти обясни на Джон-Пол, че са довели кучета, които да търсят телата. Засега били открити два трупа. От останките от колата, паркирана край къщата, знаели, че едната жертва е бившата жена на Денис Парнел, собственика на къщата.
Очакването да открият другите тела бе напрегнато и потискащо. После отново се обадиха на Нолти и той хвърли телефона на Джон-Пол.
— Ще искате да чуете това.
След минута Джон-Пол търчеше по стълбите. Нолти можеше да се закълне, че навъсеният мъж се бе усмихнал за около секунда.
Вратата на спалното помещение се блъсна в стената, когато Джон-Пол се втурна вътре, но шумът не смути Ейвъри.
