истината.
Направо изрева.
Двадесет и седма глава
— Дай ми пистолет. Джон-Пол, искам пистолет. Веднага. Голям пистолет.
Тя приличаше на ангела на отмъщението, докато крачеше наоколо. Спря на сантиметри от него, сръга го в гърдите и повтори искането си.
Тайлър стоеше до вратата на спалното помещение и пристъпваше от крак на крак в очакване да го забележат.
— Ще си остане мъртва, когато приключа с нея — фучеше Ейвъри. — Искам пистолет.
Полицаят не се сдържа да опита да успокои разстроената жена.
— Стига, госпожице Дилейни, не трябва да говорите като луда. Ами ако някой наистина убие майка ви? С тези заплахи, дето ги отправяте, кого мислите ще дойде да арестува полицията? Разбирам, че сте разстроена, но…
Тя се обърна рязко към полицая.
— Джили не ми е майка. Тя е жената, която ме е родила, но никога не е била, нито ще бъде моя майка. Ясно ли е?
Тайлър кимна бързо. Гневът й бе необуздан и той така се изненада от промяната в държанието й, че не знаеше как да реагира. Когато я видя за първи път, тя бе мила, благодарна млада дама, а сега бе побесняла.
Полицаят се обърна към Джон-Пол за помощ.
— Това не може да е същата жена, която видях долу. Да не би да има близначка?
— Съжалявам, няма близначка — каза той. — Просто е момиче с характер. — Произнесен от него, този коментар прозвуча като комплимент.
Полицаят си помисли, че това е крайно меко представяне на ситуацията.
— Не можеш ли да я вразумиш? Не може да изтърчи оттук с пистолет в ръка и да си мисли, че ще застреля май… — Спря се навреме. — Ако не е майка ви…
— Не е.
— Тогава как да я наричам?
Ейвъри не се поколеба.
— Откачена маниачка — заяви тя. — Социопатка, психопатка. Както искате. Само не я наричайте моя майка.
— Да, госпожице.
Омилостивена, тя притисна чаршафа под брадата си, взе пътната си чанта и тръгна към банята с високо вдигната глава.
— Джон-Пол?
— Да.
— Намери ми пистолет, по дяволите.
Вратата се затвори, преди той да успее да й отговори. Тайлър се почеса по брадата и попита:
— Какво ще правиш с нея?
Той сви рамене.
— Ще й намеря пистолет.
Полицаят пристъпи напред и затвори вратата зад себе си.
— Ще им позволиш ли да я отведат в Аспен? Чу ги какво приказват. Искат да приберат нея, леля й и онази съдника на безопасно място, докато заловят мъжа, който е нает да ги убие.
— Да, чух.
— Ако питаш мен, така слагат всички яйца в една кошница, а това сигурно има нещо общо с бюджета, с който разполагат. Ще им трябват по-малко хора, ако ги охраняват на едно място, но ако този професионален убиец… как се казваше?
— Мънк — отвърна Джон-Пол.
— Ако той наистина е добър, ще ги намери. Просто ще трябва да се навърта около болницата и да чака кога ще транспортират съдийката. Аз така бих постъпил.
Джон-Пол се съгласи.
— Чух Нолти да казва, че ще ги държат заедно.
— Но не чу останалата част от плана им, защото се беше качил да кажеш на Ейвъри, че леля й е жива. Знаеш ли, че предстои някакъв важен процес?
— Не, не знаех.
Полицаят понижи глас и продължи. Въпреки че чуваше сешоара да бучи в банята и се съмняваше, че Ейвъри може да ги чуе, се приближи до Джон-Пол.
— Ще съдят повторно някакъв човек на име Скарет. Чувал ли си за него?
Джон-Пол се напрегна.
— Да. Значи ще има нов процес? Кога?
— Започва след три седмици. Нолти спореше по телефона с другия агент, който им заповядва какво да правят. Както и да е, когато затвори, той ме забеляза, че го гледам, и млъкна, докато не му казах, че ще се кача да видя как е момичето. — Той се усмихна и добави: — Разбира се, не се качих веднага. Вдигнах малко шум уж че се качвам по стълбите, после се върнах тихо в коридора и се спотаих да чуя какво ще каже на останалите.
Той хвърли поглед към вратата на банята, преди да продължи.
— Ако не са заловили Мънк до започването на процеса, няма да позволят на Ейвъри и на леля й да свидетелстват на процеса, а доколкото разбрах, онзи, който ръководел операцията, не смятал, че ще бъде зле, ако този Скарет излезе на свобода.
Джон-Пол не вярваше на ушите си.
— Сериозно ли говориш?
— О, да.
— Защо за бога биха…
— Надяват се Скарет да ги отведе до някакви скрити пари, които той бил откраднал, преди да го приберат в затвора. Изглежда, Скарет ограбил някакъв бижутериен магазин и гушнал няколко милиона в необработени диаманти. Смятат, че така могат да си ги върнат.
— Значи ще улеснят освобождаването на Скарет?
— Ейвъри е основният свидетел на обвинението — изтъкна Тайлър. — Ако тя не даде показания… — Остави изречението недовършено. Джон-Пол бе зашеметен от безбройните възможности за това какво може и със сигурност ще се обърка.
— Ето това е план, който гарантира провал — каза той саркастично.
Полицаят бе на същото мнение.
— И аз така мисля. Ще кажеш ли на Ейвъри? Ако веднъж я затворят в тайна квартира, тя няма да може да се измъкне.
— Ще оставя Нолти да й каже — каза Джон-Пол. — Тя работи за ФБР и вярва, че всички са от един отбор.
— Идеалистка, а?
— За съжаление.
— Лошо. Ами ти? Какво ще правиш?
— Сигурно ще се омитам. Няма причина да продължавам да вися тук.
— Мислиш, че Мънк се е оттеглил?
— Да. Но не за дълго. Той е нает да убие тези жени и когато научи, че Кери и съдийката са живи, ще атакува отново. Трябва. Заложена е репутацията му. Той ще продължи да преследва и Ейвъри.
Да, той щеше да атакува отново и отново, и отново. Докато не си свърши работата.
Тайлър сякаш прочете мислите му.
— Значи мислиш, че ще е добре онези момчета долу да наглеждат Ейвъри? Мислиш ли, че ще я
