и нечленоразделно. Знаеше какво иска да каже, но не можеше да накара думите да излязат от устата й в правилния ред и в подходящия момент. Въпреки това тяхното заключение бе пълна глупост. Те не бяха лекари. Какво ли разбираха? Мозъкът й си беше съвсем добре, много благодаря.
Прожектори на камери светеха в лицето й, докато я носеха на носилката и я настаниха редом със Сара в очакващата ги линейка. Кери се опита да седне, но осъзна, че най-безцеремонно я бяха вързали да лежи. Все пак можеше да си движи едната ръка. Протегна се през тясната пътечка и хвана ръката на Сара.
Приятелката й изпитваше ужасни болки. И двамата парамедици се занимаваха с крака й.
— Тя ще се оправи ли? Ще се оправи ли? — повтаряше непрекъснато въпроса си Кери. Въпреки че и двамата мъже я увериха, че Сара ще се оправи, Кери се чувстваше принудена да продължава да ги пита.
Единият би на Сара някаква инжекция и след секунди тя затвори очи. Ръката й се отпусна. След като напълно обездвижиха крака й, единият парамедик започна да измерва кръвното й налягане, докато другият се зае с Кери.
— Той ще убие Ейвъри. Накарайте ги да го спрат. Чувате ли ме? Той ще… той ще…
Кери припадна. Ужасът на преживяното, в комбинация с липсата на сън, най-после я победи. Тялото й просто въстана и се изключи.
Когато тя отново отвори очи, беше в болнично легло. О, как я болеше. Имаше чувството, че всеки мускул в тялото й пулсира болезнено. Някой я беше пребил ли?
Отчаяно се опита да прочисти мъглата в съзнанието си. Ейвъри. О, боже, трябваше да я намери, преди да е твърде късно. Видя бутона за повикване върху чаршафа вляво и се опита да го стигне. Болка проряза лакътя й и тя извика. Погледна надолу, видя, че ръката й е гипсирана, и изруга.
Как се беше случило?
Клисурата, разбира се. Беше паднала с главата надолу в онази дълбока дупка и си спомни, че бе протегнала ръка, за да се предпази при падането. Знаеше, че е наранила китката си, но бе решила, че я е навехнала. Отначало не я болеше много, нали така? Не помнеше. Може да е била изтръпнала, както цялото й тяло в онзи момент. Приятелката й стенеше в агония и Кери отчетливо си спомняше, че бе поставила ръка на устата й, за да заглуши виковете й, ужасена, че Мънк ги дебне в мрака и се опитва да ги залови.
Къде беше Сара? Кери чу мъжки гласове в коридора, но не можеше да стигне до бутона за повикване. Тъкмо се канеше да извика, когато вратата се отвори и един млад лекар, облечен в син хирургически костюм и бяла престилка, влезе в стаята. В ръката си държеше медицински картон.
Казваше се д-р Бриджпорт и изглеждаше, сякаш не е спал цяла седмица. Това не е на добре, помисли си тя. После забеляза ръцете му. Те бяха огромни, сякаш му бяха трансплантирани от някое много по-голямо тяло, заедно с гъстата черна коса на, главата му.
— Вие ли сте моят лекар?
— Аз съм невролог. Прегледах рентгеновите ви снимки и снимките от компютърната томография — започна той.
— Правили са ми такива? — попита тя.
Той кимна.
— Получили сте средно силно мозъчно сътресение. Ще ви оставя още една нощ за наблюдение. Не видях нищо тревожно на скенера — добави той.
— Ами ръката ми?
— Счупили сте я.
— Очевидно.
Той пишеше нещо в картона й и без да вдига глава, каза:
— Лекуващият ви лекар ще дойде да ви види съвсем скоро. Междувременно има няколко агенти и полицаи, които нямат търпение да говорят с вас. Ще позволя на двама да влязат… ако мислите, че можете да се справите.
— Главата ме боли. Може ли да ми дадете нещо за болката?
— След малко — обеща той.
Тя знаеше какво означава това. Когато Ейвъри беше малка и искаше нещо, което Кери не искаше да й даде, тя използваше същата фраза. Но Ейвъри не й вярваше, както и Кери не повярва на невролога сега.
— Искам нещо.
— Имате мозъчно сътресение, госпожо Салвети, и по-добре да не…
Тя го прекъсна.
— Добре, няма значение. Докторе, моята приятелка, която беше в същата линейка. Кракът й бе съвсем разкъсан. Къде е тя? Знаете ли?
Той кимна.
— Съдия Колинс е в хирургията — обясни той.
Някой почука рязко на вратата. Лекарят затвори картона, усмихна й се и се обърна да си ходи.
— Трябва да си почивате — добави той, отвори вратата и пусна двама мъже в тъмни костюми вътре. — Десет минути — каза им. — После тя трябва да поспи.
Мъжете се движеха като войници на парад, със стегнати ръце и изправени глави. Приличаха си и по облеклото, само дето вратовръзките им бяха в различни тоналности. На единия беше сивочерна и раирана, а на другия — карирана, в приглушени тонове.
Агент на име Хилман отговаряше за разследването. В погледа му се четеше строгост, която й се стори доста успокоителна. Кери реши, че нищо не може да убегне от този поглед.
Другият агент, който беше по-млад, натисна бутона, за да повдигне горната част на леглото й, наля й чаша вода и закрачи край нея, докато Хилман й задаваше въпросите. Той я преведе през поредицата от събития и рядко я прекъсваше, когато тя спираше, за да събере мислите си. Кери искаше да му каже всичко наведнъж, нетърпелива да му зададе своите въпроси, но Хилман бе упорит и се придържаше към своите цели.
Тя се обърна към другия агент и го помоли да намери якето й.
— Писмата са в джоба.
Хилман намери якето във вградения гардероб. Сложи си ръкавици и постави писмата в запечатващ се найлонов плик, който другият агент му подаде.
— Ан ми даде едно писмо. Искам да го прочета.
— Нека първо ги дадем в лабораторията, за да ги проверят за отпечатъци — каза й младокът.
Тя бе решила, че той е по-сговорчив от Хилман, но сега осъзна, че е също толкова категоричен.
— Искам да знам какво й е написал онзи подъл негодник, мъжът й. Той е наел Мънк, за да я убие. Трябва да го арестувате.
Без да обърне внимание на настояването й, Хилман продължи с въпросите си. Но на Кери й беше писнало.
— Не, сега е мой ред. Искам да знам къде е племенницата ми.
— Търсим я.
— Намерете я.
Като видя колко е разтроена Кери, младокът й предложи глътка вода и повдигна чашата със сламката до устата й. Тя извърна глава.
— Кажете ми какво знаете за… — отново се опита да продължи с въпросите си Хилман.
— Искам да науча какво е състоянието на съдия Колинс, и то незабавно.
Агентите си размениха погледи и после Хилман й отговори:
— Операцията й приключи и сега е в реанимация.
— Засега е добре — добави другият.
Тя го изгледа ядосано.
— Как се казвате?
— Бийн, госпожо. Агент Питър Бийн.
Нищо чудно, че не се бе представил. Ако имаше такова име9, и тя нямаше да го казва на никого. Сигурно в училище са го скъсвали от подигравки.
Хилман отново започна с въпросите си. В продължение на цял час не спря, караше я да повтаря едни и
