Ейвъри я прекъсна.
— Три седмици? Казваш ми, че новият процес започва само след три седмици?
— Да. Сигурна съм, че ще ни скрият някъде близо до съдебната зала, така че ако свидетелстваме, да бъде по-лесно да ни прехвърлят в съда.
Ейвъри не успяваше да обработи информацията.
— И казваш, че има вероятност да не ни позволят да свидетелстваме?
— Скъпа, какво ти става? Не ме ли слушаш? Да, има вероятност ние да не свидетелстваме. Разбра ли? Иначе ще бъдем като мишени, идеалната възможност за Мънк да ни убие.
Ейвъри стисна слушалката.
— Никой няма да ме спре да свидетелствам на процеса.
— Бъди разумна.
— Искаш Скарет да се измъкне ли? — Гласът й потрепери от ярост.
— Твоята безопасност е по-важна за мен.
— Няма да позволя да го освободят.
— Ще имаме достатъчно време, за да обсъдим това преди процеса — каза Кери. — Защо не ме питаш нищо за Джили?
— Не искам да говоря за нея.
— Моля се, като я заловят, да ми дадат пет минути насаме с нея.
— Тя ще те унищожи.
— Но не и теб, не и с всичките умения по карате и тай-чи, които си учила — въздъхна Кери. — Не се страхувай от нея.
Ейвъри едва не се разсмя. След всички страховити истории, които бе чувала за Джили през годините, трябваше да е луда като самата нея, за да не се страхува.
— Ти видя ли я? Вътре в къщата ли беше?
— Да — отвърна Кери. — Ще ти разкажа всичко, като се видим.
— Искам да ми обещаеш, че ще направиш всичко, което агентите ти кажат. Нали, Кери? Обещай ми.
— Разбира се.
— Не прави задачата им… по-трудна, отколкото е. Знаеш се каква ставаш, когато си разстроена или изплашена.
— Не съм изплашена, ядосана съм. Много, много ядосана. Не можеше ли Джили да си остане мъртва, по дяволите?
— Тя изобщо не е умряла — изтъкна Ейвъри.
— Само да не ни напъхат в някоя дупка, докато ни охраняват. Къщата ще бъде във Флорида, така че ще искам нещо на брега.
— Кери, ти нямаш право на глас за това.
— Ако не е хубава, ще се опитам да задействам някои връзки. Нямам търпение да те видя.
Ейвъри се напрегна. Леля й бързо избухваше, когато нещата не ставаха така, както тя искаше, и сега следваше точно това.
— Аз няма да се присъединя към вас. Няма да дойда в тайната къща с…
Не успя да продължи. Викът на Кери я накара да се присвие и да дръпне слушалката от ухото си.
От мястото, където седеше, Джон-Пол също чу писъка на лелята. Лицето на Ейвъри пребледня силно, докато слушаше. Той се изправи, отиде до телефона и взе слушалката от ръката й.
— Кажи чао, сладурче.
— Тя е много разстроена.
— Аха.
— Обичам те, Кери, ще се видим скоро. Засега чао.
Чу Кери да вика:
— Ейвъри Елизабет, да не си посмяла да затва…
Джон-Пол закачи слушалката на мястото.
— Стори ми се приятна жена — успя да каже, без да се разсмее.
Сервитьорката ги гледаше, докато поставяше чиниите им на масата. Ейвъри се дръпна от Джон-Пол и отиде в тоалетната да си измие ръцете. Когато се върна на мястото си в сепарето, той вече бе изял сандвича и довършваше студения чай.
— Не искам да си създаваш погрешно впечатление за леля ми. Вярно, че понякога е много трудна, но съм сигурна, че след като я опознаеш, ще я харесаш не по-малко от мен.
Той се ухили.
— Не мога да си го представя.
Тя отхапа от сандвича, който имаше вкус на пресовани стърготини, и отпи от чая, за да преглътне по- лесно.
— Искаш ли го? — попита тя и побутна чинията си към него.
Той я бутна обратно.
— Трябва да го изядеш — настоя и си взе един от поизсъхналите пържени картофи.
Тя забеляза, че Джон-Пол наблюдава шосето отвъд паркинга.
— Тук май нямат много клиенти.
— Затварят след петнайсет минути. Може би затова няма никой освен нас. Кажи ми нещо, Ейвъри. Когато попълваше молбата си за Бюрото, искаше ли да станеш агент?
— Да.
— Тогава защо не стана?
Тя се канеше да му даде стандартния си отговор на този въпрос, но после реши да бъде абсолютно честна с него. Освен това той щеше да разбере, че го баламосва и не му казва истината.
— Смятах, че би трябвало да искам да стана агент. Един агент от ФБР спаси живота ми и мисля, че точно тогава си наумих, че искам да бъда като него. Нали разбираш, да спасявам живота на хората.
— Значи си искала да спасяваш света. На колко години беше, когато взе това фундаментално решение?
— На дванайсет. Току-що ги бях навършила.
— Удивително.
— Защо?
— Че не си променила желанието си, че си останала вярна на тази цел, докато завършиш училище и после колеж.
— Ти помниш ли какъв искаше да станеш, когато беше малък?
— Не помня на колко съм бил, когато реших, че ще е супер, ако стана астронавт. Може би на десет или единайсет.
— И този план се провали? — подразни го тя.
— Животът ми попречи. В крайна сметка започнах да уча инженерни науки в Тюлейн, завърших и постъпих в армията.
— Защо избра флота?
— Бях пиян.
Тя не се върза.
— Кажи ми истинската причина.
— Мислех, че мога да постигна нещо. Харесвах дисциплината и исках нещо различно от Боуън, Луизиана.
— Но сега живееш в Боуън, нали?
— Да. Трябваше да се махна оттам, за да осъзная какво искам в живота. Всъщност живея край Боуън, в мочурището.
— Значи наистина си се изолирал от живота?
— Харесва ми да съм сам.
— Сигурно нямаш много компания в мочурището.
— И това ми харесва. Ти в кой колеж си учила?
