— Да. Ти определено си запомняща.
— Имам новина за теб, сладурче. — Тя провлачи глас, имитирайки южняшкия му акцент. — Момичето с дъвката зяпаше теб.
Той сви рамене.
— Ще ни трябва поне още час, докато стигнем до хижата на Тайлър. Ако видим магазин по пътя, трябва да се отбием да купим някои провизии.
— Съмнявам се да намерим магазин, отворен толкова късно.
— И какво от това?
— Засрами се. Да не смяташ да влизаш с взлом?
— Те изобщо няма да разберат, че съм бил там.
Тя не се опита да го разубеди. Беше прекалено заета да мисли за предишната му забележка. Какво щеше да стане, ако всичко се развиеше така, както той планираше?
След петдесет километра откриха магазин за хранителни стоки и рибарски такъми. Вътре беше тъмно.
Уменията на Джон-Пол бяха неизброими. Той отключи вратата, без да остави и драскотина, очарова черния доберман, който пазеше вътре, и напазарува всичко, което му хареса. Тя му помогна да отнесе осем литра мляко и четири торби с продукти до колата.
Той изчисли сметката, докато прибираше покупките, и остави четири двайсетдоларови банкноти да стърчат изпод касата.
— Колко време ще останем в тази хижа? — попита тя, когато отново потеглиха. — Купихме храна за цял месец.
— Ще останем поне една нощ, може би две — отвърна той. — Тайлър ми каза, че има малък град на около двайсет и пет километра от хижата. Накарах Тео да провери някои неща и когато открия какво става, ще решим какво да правим.
— Няма да пропусна процеса.
— Разбирам. Може ли да те питам нещо?
— Да.
— Скарет ли е причината да не можеш да имаш деца?
— Да. Един куршум ме улучи точно където не трябва. Но знаеш ли какво? Аз все едно не бих имала деца. Не бих поела риска това, което не е наред у Джили, да се окаже генетично и да се предава по наследство. Така че всъщност няма значение.
— Напротив, има — възрази той. — Скарет те е лишил от правото да направиш този избор. Това има значение.
Той говореше ядосано, но тя не се разстрои. Това, което беше казал, бе вярно.
Тя смени темата с по-безобидна и заговори за разни глупави неща, които й се бяха случили като дете. Той й разказа за живота си и за семейството си и когато й разправи за баща си, тя се разсмя няколко пъти.
— Хората наистина ли го наричат Големия Джейк?
— Да. Ще го харесаш — предсказа той.
Смяташе, че тя ще се запознае с баща му някой ден. Това щеше да й хареса. Искаше й се да научи за семейството му, за дома му и работата му. Изобщо всичко за него. Преди тя да продължи разговора, видяха два чифта фарове да се приближават по пътя насреща им.
Той зави по един страничен път и изгаси светлините. Мълчаливо изчакаха колите да ги подминат.
— Когато помоли зет си за помощ, тревожеше ли се, че може да каже на ФБР къде отиваме?
— Защото работи в Министерството на правосъдието ли?
— Да.
— Семейството е на първо място, сладурче. Винаги.
— Все пак…
— Той няма да каже на никого и ще помогне. Казах му какво искам да свърши и той се съгласи.
— Добре. Радвам се, че му имаш доверие.
Чакаха в тъмнината още няколко минути, преди да решат, че е безопасно да продължат.
Мислите на Ейвъри препускаха в различни посоки, но все се връщаха на онова, което той бе прошепнал в ухото й. Може би, ако спреше да го гледа, щеше да може да мисли за нещо друго. Беше минало толкова време, откакто бе имала интимна връзка с мъж, че бе решила, че е станала експерт в блокирането на подобни мисли и желания.
Но то й се удаваше, преди да срещне Джон-Пол. Сега предпазните порти бяха широко отворени и тя мислеше единствено за това, че й се иска да го докосне. Навсякъде.
Още трийсет минути се опитваше да мисли за нещо друго, а не за секс. Мислено направи баланса на чековата си книжка и изчисли колко време ще може да си плаща наема на апартамента, ако я уволняха и не получаваше заплата. Три месеца или четири? Ако загубеше работата си.
Започна да тропа с крак по пода. Кого заблуждаваше? Разбира се, че щяха да я уволнят. Не можеха да я арестуват за проява на неподчинение, но дали Картър нямаше да я обвини във възпрепятстване на разследването? Джон-Пол постави ръка на коляното й.
— Защо си толкова напрегната? — Когато тя не можа да измисли убедителна лъжа, той каза:
— Ето го.
Зави по един черен път. Виждаше в тъмното по-добре от нея. Тя дори не бе забелязала малката отбивка.
— Сигурен ли си?
Ръката му още бе на крака й и тя нямаше желание да я отмества. Взираше се пред себе си, преструвайки се, че гледа пътя, а в същото време си представяше как му разкъсва дрехите. Твърде разюздана ли ставаше? Тя поклати глава. Не, беше нормално да има такива желания, като всяка друга жена, но тъй като не бе изпитвала нищо подобно от толкова дълго време, не успяваше да се справи с тях добре.
— За какво си мислиш? — попита той.
За секс, по дяволите. Мисля си за секс.
— Нищо особено.
— Така ли?
Дори гласът му бе секси. Като прокара пръсти през косата си, Ейвъри осъзна колко е напрегната и колко ужасно несигурна в себе си се чувства.
Заобиколиха някакви дървета и пътят се разшири в нещо, което вероятно бе поле. В тъмното бе невъзможно да се определи. Ейвъри отново започна да тропа с крак по пода. Беше нервна, че щеше да остане сама с него в някаква отдалечена хижа.
Той спря пред стъпалата. Когато загаси двигателя и фаровете, стана тъмно като в рог. Ейвъри не виждаше дори ръцете си.
— Стой тук, докато намеря ключа под стъпалото на верандата.
Тя не можеше да помръдне, дори животът й да зависеше от това. Краката й бяха омекнали и й се стори, че започва да се задушава. За щастие, докато той отключи входната врата и запали лампите в хижата, тя бе успяла да овладее полуделите си мисли.
Хижата бе уютна и миришеше на бор и смола. Срещу входната врата имаше каменна камина, край която стояха два плетени стола с меки карирани възглавници в червено и жълто. Добрите времена бяха отминали за зеленото канапе — облегалките бяха протрити, а тапицерията избеляла, — но изглеждаше много удобно. Вдясно от вратата бяха разположени кръгла чамова маса и четири стола.
Зад тях се виждаше малка кухня с врата към задната страна на хижата. Ейвъри остави една торба с покупки на кухненския плот и прекоси дневната до другия й край. Там имаше къс коридор с две врати. Лявата водеше към банята. Тя отвори и другата и влезе вътре. Мека светлина струеше в просторната стая. Двойно легло със старомодна желязна табла, покрито с шарена кувертюра. Колкото повече се взираше в леглото, толкова по-бързо биеше сърцето й. Чу, че Джон-Пол прибира покупките в хладилника, и си помисли, че трябва да му помогне, но не можа да се помръдне от мястото си.
— Това е просто едно легло, за бога. Какво толкова?
