— Какво те накара да минеш на страната на мрака? — попита той ухилен. — Нолти ли каза нещо, което те превърна в агент беглец?
— Аз не съм агент. Анализатор съм и той не е казал, нито направил нещо. Все още имам пълна вяра в Бюрото. Никой не е по-лоялен от мен.
— Аха. Тогава защо ги изостави?
Тя обмисля отговора си известно време.
— Вземам инициативата в свои ръце. Така ни учат в Бюрото.
— Сигурно — изсумтя той. Кимна към една табела край пътя. — На осем километра има ресторант. И аз трябва да се обадя по телефона и да повикам помощ.
Господин Единак щеше да моли някого за помощ! Това бе истински шок.
— После какво? — попита тя.
— Ти можеш да се обадиш на Кери, но не й казвай накъде сме тръгнали.
— Как бих могла. Аз не знам накъде сме тръгнали.
Той взе сгънатия лист.
— Тайлър има хижа в планината на два часа път. До хижата има плевник, в който можем да скрием колата. Тази нощ ще отседнем там.
Тя отново погледна през задното стъкло, за да се увери, че не ги преследват. Не бяха виждали кола от дълго време и тя осъзна, че вероятно проявява параноя, но продължи да стои нащрек. Прекалената предпазливост не е излишна никога, помисли си тя.
— Имаш ли някакви предположения къде може да бъде Мънк?
— Сигурно е още в Колорадо и вече е чул, че леля ти и съдийката са още живи.
— ФБР ще търсят и нас — каза Ейвъри.
— Не нас, сладурче. Теб. Ще търсят теб.
— Пуснах душа, в случай че някой от агентите се качи горе, и заключих спалното помещение, но в крайна сметка Нолти ще открие, че ме няма, и ще вдигне тревога.
И тогава щеше да стане страшно. Когато Картър научеше за ситуацията, щеше да й стъжни живота. Тя вече бе репетирала разговора с него. Щеше да настоява, че това не е било неподчинение. Картър бе строг, но беше и разумен човек. Със сигурност щеше да оцени ползите от това, че тя бе проявила инициативност… отново.
— Тайлър ще каже ли на Нолти, че ти е предложил да използваш хижата му?
— Не. Той разбра ли, че ти излезе през прозореца?
— Не.
Джон-Пол зави по отбивката към ресторанта и спря на паркинга отпред. Неоновите букви мигаха, сигнализирайки, че ресторантът е отворен.
— Ще ми разкажеш ли за Джили? — Той бе избягвал да споменава тази тема досега, защото бе видял как реагира Ейвъри, когато Тайлър я нарече нейна майка. Тя не му отговори. — Ще трябва да ми кажеш срещу какво се изправям.
— Срещу какво се изправяме двамата — поправи го тя. — Да, ще ти разкажа това, което знам, но не на празен стомах. Утре — обеща тя. — Ще ти разкажа всичко.
— Добре.
Той я хвана за ръка и двамата влязоха в ресторанта. Цветовете вътре накараха и двамата да присвият очи. Стените бяха боядисани във фосфоресциращо лилаво и оранжево в контраст с белите гетинаксови плотове и маси. Точно до вратата имаше джубокс. Докато си пробиваха път по тясната пътека, пееше Елвис Пресли.
Джон-Пол избра едно сепаре до стената, за да може да наблюдава паркинга. Изчака Ейвъри да се намести на оранжевата седалка от изкуствена кожа и се настани срещу нея.
Сервитьорката беше тийнейджърка, но се влачеше като деветдесетгодишна. Имаше обица на езика, заради която почти не й се разбираше какво говори.
— К’во да ви дон’съ?
Поръчаха си сандвичи с пуешко и чай с лед. Веднага щом сервитьорката мина зад бара, Ейвъри изрови няколко монети от портмонето си и се отправи към телефона, който бе забелязала в дъното на пътеката, до тоалетните.
Разговорът с Кери бе предимно монолог. Леля й бе в особено състояние.
— Къде си? — попита тя. — Защо не си тук? Добре ли си? Чу ли, Джили е жива? Фалшифицирала собствената си смърт, дяволите да я вземат. Не я мислех за толкова умна. Тя е като котка, Ейвъри. Да, точно така. Осъзнаваш ли, че ако бе пристигнала в хотела по времето, когато трябваше да пристигнеш, щеше да попаднеш в онази къща заедно с нас?
— Кери, успокой се — каза Ейвъри, когато леля й най-после спря за миг.
Кери си пое дълбоко дъх и й разказа отчасти какво се бе случило от момента, в който се бе качила в колата с Мънк и другите жени. Ейвъри не промълви нито дума, докато слушаше зловещата история.
— Когато се видим, ще ти разкажа подробно — обеща Кери. — Ти как си?
— Добре съм.
— Толкова се тревожех и страхувах за теб, но ти си добре.
— Да, добре съм — повтори Ейвъри й се загледа в Джон-Пол. — Кери, кой агент отговаря за охраната ти?
Леля й заговори в същия момент, в който Ейвъри зададе въпроса си.
— Казаха, че ще ни скрият в тайна квартира. Предполагам, че ще ни транспортират до Флорида.
— Защо до Флорида?
— Заради процеса.
— Какъв процес?
— О, Ейвъри, не знаеш ли? Насрочили са дата за нов процес срещу онзи негодник Скарет. Не си ли получила известие? На мен със сигурност не са ми звънили.
Ейвъри бе поразена от тази новина. Знаеше, че има вероятност да се проведе повторен процес, но не бе очаквала това да се случи толкова скоро.
— Не, не съм получавала никакво известие.
Кери не бе на себе си от яд.
— Казаха ми, че този убиец, когото Джили е наела, няма да се спре, докато не ни убие.
— Или докато ние не го пипнем. А ние ще успеем, Кери. Сега те моля, успокой се. Говори ли вече с Тони?
Гласът на Кери се размекна. Тя подсмъркна и прошепна:
— Той не е на себе си от тревоги. Иска да му се обадиш веднага, за да чуе гласа ти. Копнея да се прибера вкъщи, Ейвъри, и искам ти да дойдеш с мен, но няма да ни позволят. Дори не знам дали ще пуснат Тони да дойде при мен. Опитвам се да им сътруднича…
Ейвъри я прекъсна.
— Как е съдийката?
— Какво? О, Сара. Тя се казва Сара. Още е в реанимацията. Тя си разби коляното и трябваше да й направят операция, но сега е по-добре. Ще я държат в реанимацията още няколко часа заради възрастта й, но това е само презастраховка. Лекарите вече ме пуснаха да поседя при нея и да поговорим няколко минути. О, боже, забравих да ти кажа. Сара Колинс е съдията, определила присъдата на Скарет.
— Не, това не е вярно. Помня съдията. Казваше се Хамилтън.
— Да, съдия Хамилтън ръководеше процеса и осъди Скарет. Върнахме се в Бел Еър, щом го признаха за виновен, помниш ли?
— Да, но Скарет не е бил осъден окончателно. Както и да е, Хамилтън умрял и когато Скарет се явил, за да му прочетат присъдата, съдия е била Сара.
— Значи това е връзката — каза тя. — Ами другата жена?
— Ан Трап не поиска да тръгне с нас. Това е дълга история, ще ти разкажа всичко, когато пристигнеш тук. В болницата ли ще те доведат, или направо на летището? Ако искат да летим със самолет до Флорида, няма да тръгна без теб. Ще имаме три пълни седмици, преди да решат дали ще ни позволят да свидетелстваме на процеса или не. Ако Мънк още е на свобода…
