— Университета „Санта Клара“. После в Станфорд. — Тя отхапа отново от сандвича си и едва преглътна ужасното подобие на храна. Хлябът бе клисав, марулята — увехнала, а пуешкото — прекалено сухо. — И двамата не сме отишли много далече. Останали сме близо до дома си. Кери искаше да уча в колеж в Ел Ей, за да мога да работя почасово в нейната фирма.
— И какво правеше там?
Тя се изчерви. Реакцията й събуди любопитството му.
— Караше ме да правя реклами. Веднъж се съгласих, за да й направя услуга, защото изпускаше срока.
— И какво правеше в тази реклама?
— Държах един сапун, пърхах с мигли и пеех една тъпа песничка.
Той не се засмя, но се сдържа трудно.
— Изпей ми я.
— Не. Беше ужасна и я мразех. Изглежда, съм интроверт по природа — добави тя и сви рамене. — Тъй като мечтаех да стана агент от толкова отдавна, Кери се предаде и престана да ме тормози. Всъщност и двете се предадохме.
Тя бутна чинията си настрана и Джон-Пол се пресегна да си вземе още няколко картофа.
— Ти в какъв смисъл си се предала?
Ейвъри сгъна салфетката си и я остави на масата.
— За един от предметите, които изучавах, участвах в един проект в гимназията в Сан Хосе и много ми хареса да работя с деца. Разбирах се чудесно с тях — добави тя с нотка на изненада. — Дори направих още нещо, взех няколко допълнителни курса в университета, за да получа сертификат за учител. Мислех да преподавам история. Но не казах на Кери.
— Защо не? Тя какво има против учителите?
— Нищо. Просто не искаше аз да ставам учителка.
Той се наведе напред и я погледна изпитателно.
— Ейвъри, какво не ми казваш?
Тя не отговори на въпроса му, а извика на сервитьорката да донесе сметката им.
— Хайде, скъпа. Отговори ми. Защо не е искала да станеш учителка?
— Заплащането е ужасно.
— Какво друго?
— Учителите не са особено уважавани. Нали знаеш какво казват. Тези, които могат, работят, тези, които не могат, преподават. Според Кери преподаването не се радва на високо обществено положение. Леля ми не е пресметлива. Знам, че я изкарах ужасна, но тя не е такава. Честно.
— Това ли е всичко? Това ли е причината да не станеш учителка? Заради ниското обществено положение?
— Кери смяташе, че не е добра идея да съм край деца.
— Защо?
Нямаше да я остави на мира, докато не изкопчеше всичко.
— Смяташе, че ще ми бъде трудно.
— Аха.
— Какво значи това?
— Ти не можеш да имаш деца, нали?
Искаше й се да му каже. Изпита силно желание да му разкаже всичко, да му излее душата си. Никога преди не бе имала такова чувство, но Джон-Пол не приличаше на никой друг мъж, когото бе срещала. На него изобщо не му пукаше за общественото положение. Не искаше да е част от отбора, нямаше скрити цели. Беше открит и директен. Може би затова се чувстваше така силно привлечена от него. И толкова спокойна в компанията му.
— Не знам как ти хрумна подобно нещо.
— Каза ми, че никога няма да се омъжиш, което ми се стори малко странно.
Тя яростно се нахвърли на този коментар.
— Защо? Защото всички жени искат да се омъжат? Не може да вярваш в това. Много жени са щастливи и без мъж до себе си.
Той вдигна ръка.
— Чакай. Съгласен съм с теб, но когато ми каза, че няма да се омъжиш никога, звучеше, сякаш се защитаваш. Затова ми се стори странно. Сега разбирам защо. Не можеш да имаш деца и това е причината Кери да не иска да работиш с деца. Прав съм, нали?
— Да.
Беше готова за битка. Беше му позволила да види уязвимостта й и знаеше, че ако той проявеше и капка съжаление или съчувствие, тя щеше да реагира бурно. Ще оскубе косата му или своята собствена. Или, още по-лошо от нейна гледна точка, можеше да заплаче. Знаеше, че реакцията й е защитен механизъм, но не й пукаше. Взря се в очите му и зачака, предизвиквайки го да започне да се държи мило.
Той просто се взираше в нея.
— Е? — настоя накрая, когато Джон-Пол не каза нито дума.
— Това е адски глупаво.
Тя примигна.
— Моля?
— Чу ме, сладурче. Обичаш да работиш с деца, значи точно това трябва да правиш. Адски глупаво е да слушаш леля си и да правиш каквото тя иска.
— Но аз съм много добра в работата си в Бюрото.
— Е, и? Имаш повече от един талант, нали? Можеш да си добра в много неща.
Той стана да плати сметката и после отиде да се обади по телефона, но през цялото време не отделяше поглед от паркинга. Ейвъри погледна сервитьорката, която направи с дъвката си балон, два пъти по-голям от главата й, а после се облегна на бара и се загледа в Джон-Пол.
След пет минути той бе готов.
— Хайде. Трябва да тръгваме.
Тя го последва до колата. Докато той отключваше вратата й, тя го попита:
— А ти в какво си добър?
— В много неща.
— Знам, че си работил в ЦРУ. Какъв бе талантът ти там?
Той не отрече.
— Стрелбата. Бях добър стрелец. Не, това не е вярно. Не бях просто добър. Бях страхотен. Зрение като на орел.
— Има ли нещо друго, в което да си толкова добър?
— Да — ухили се той. Прегърна я през кръста и бавно я придърпа към себе си. — Много съм добър в още едно-две неща.
— Например?
Той я придърпа още по-близо до себе си и допря устни до ухото й.
— Ако нещата се развият така, както планирам, ще имаш възможност да научиш от първа ръка — прошепна й той.
— О, боже — промълви тя без дъх.
Дали усещаше колко е настръхнала? Сигурно, помисли си тя, въздъхна и се обърна да го погледне в очите.
Той се усмихна нежно и целуна топлите й меки устни. Ставаше невъзможно да й устои. Замаяният поглед в очите й го накара да се почувства много доволен от себе си.
— Най-добре да потегляме, преди да съм се отнесъл и да реша да ти покажа веднага.
Той й отвори вратата, а после заобиколи и седна зад кормилото. Напуснаха паркинга и отново се отправиха към Денвър.
— Трябва да се отдалечим от онзи ресторант — каза той. — Сервитьорката те е запомнила.
— Мислиш ли?
