верига скъпи универсални магазини настояваше да продава всичките й продукти и предлагаше да подпишат ексклузивен и изключително изгоден за нея договор.
Тогава всички тревоги за пари щяха да се забравят.
Тази мисъл я накара да се усмихне. Първото нещо, което щеше да си купи, когато имаше малко излишни пари, беше автомобил с истински климатик. Постоянно се бореше с духалките в сегашната си кола, но без никаква полза. От тях излизаше само топъл въздух.
Чувстваше се спаружена, когато стигна до претенциозното имение на Карл. Той беше наследил Лайънгейт от баща си и в момента строеше галерия в рамките на имота. Електронно задвижваните железни врати бяха украсени с две масивни лъвски глави.
Мъж от охраната провери дали името й фигурира в списъка на гостите и я пусна да влезе. Двуетажната къща на Карл се намираше на върха на виеща се алея за коли, но галерията, в която бяха изложени творбите на Канела, беше по средата на хълма, от южната му страна. До бялата каменна постройка имаше огромна шатра — също бяла.
Друг мъж от охраната й посочи къде да паркира. Карл очевидно очакваше голямо стълпотворение, ако можеше да се съди по многобройната охрана и сервитьорите, които се стрелкаха между шатрата и сградата.
Кейт прекоси добре подстриганата морава, при което токчетата й потънаха във влажната пръст. Почти стигна до каменната пътека, когато мобилният й телефон иззвъня.
— Здравей, Кейт, скъпа, къде си? — долетя мелодичният глас на Карл.
— Тук съм, на моравата ти, Карл.
— А, страхотно!
— А ти къде си?
— В дрешника си. Чудя се дали да облека бял ленен костюм или блейзър на тънко райе и кремав панталон. Знам, че и в двата случая ще умра от жега, но трябва да изглеждам ослепителен, заради всички критици, които ще бъдат тук довечера, нали така?
— Сигурна съм, че ще изглеждаш страхотно.
— Само исках да ти кажа, че няма да се появя още известно време. Трябва да побързам, да се облека и после да взема Канела от хотела й. Лимузината ме чака. Искам да те помоля за една услуга. Ще провериш ли дали всичко в шатрата е както трябва? Няма да успея да я погледна, преди да пристигнат гостите, а искам всичко да е наред. С твоя безупречен вкус ти ще забележиш, ако нещо не е на място, сигурен съм. Искам всичко да е супер.
— С удоволствие — усмихна се на драматичния начин на говорене на приятеля си.
— Ти си душичка. Длъжник съм ти — каза Карл и затвори.
Кейт откри входа и влезе в шатрата. По периметъра й бяха разположени климатици, които работеха с пълна сила, но засега от тях нямаше голяма полза, защото сервитьорите постоянно влизаха и излизаха и така помещението оставаше отворено за жегата навън. В единия край имаше огромни шведски маси, отрупани с пъстри композиции от цветя в кристални купи и блестящи сребърни плата. Малки маси с ленени покривки и бели сгъваеми столове заемаха останалата част от пространството. Всичко като че ли вървеше по план.
Кейт забеляза своите подаръчни кошници на една маса отзад. Бялата покривка стигаше до земята и отпред бе закачено логото на фирмата. Кейт бързо отиде да го намести и подреди кошниците в полукръг. Когато свърши, отстъпи крачка назад, за да се наслади на вида им.
Обиколи масата и посегна да си издърпа един стол, но после размисли. Сутиенът я побъркваше. Стягаше я като менгеме и я задушаваше. Вече не можеше да го понася и впрегна цялата си воля, за да не го разкъса, преди да е намерила тоалетна, където да го свали и изхвърли.
За нещастие дамската тоалетна беше заключена. Мъжката също. Почистваха се в момента. Кейт не би се поколебала да влезе въпреки поставените табели, но до вратите стояха хора от охраната и те със сигурност нямаше да я пуснат.
Какво да прави тогава? Кейт се огледа за празна стая, в която да се скрие. Нямаше такава. Тръгна обратно към шатрата изключително нещастна, но настроението й се оправи, когато забеляза голяма кошница с цветя, поставена на земята точно под нейното лого на масата с подаръците. Трябваше да благодари на Карл, че се е сетил за това.
Беше адски задушно. Взе една програма и започна да си вее с нея вместо ветрило. Оставаха по-малко от два часа до пристигането на тълпата от гости и сервитьорите бързаха да сложат още преносими вентилатори. Кейт се дръпна в дъното на шатрата, за да не им се пречка.
Щом повдигна един край от платното на шатрата, за да влезе малко свеж въздух, забеляза отсреща групичка дървета, заобиколени от всички страни с пояс от гъсти храсти. Бинго. Знаеше точно какво ще направи. Можеше да се скрие в храстите и за секунди да откопчее и свали сутиена. Огледа се, за да се увери, че няма никой наоколо, и се отправи към дърветата.
След минута задачата беше изпълнена.
— Най-после — въздъхна облекчено тя. Вече можеше да диша.
Това бе последната й мисъл преди експлозията.
ТРЕТА ГЛАВА
Полицаите я откриха свита на кълбо до дънера на стогодишен орех. На няколко крачки, закачен за една изкоренена магнолия, висеше сутиенът й. Никой не можеше да си представи как силата на експлозията беше изтръгнала черния дантелен сутиен, а бе оставила роклята й цяла. Ако не се брояха листата и пръстта по нея, роклята й беше непокътната.
Ударната вълна изрови огромна част от хълма и остави яма с големината на малък кратер на мястото на шатрата. Разразилият се след експлозията пожар изпепели всичко по пътя си, спускайки се като лава по хълма. Величественото орехово дърво беше разцепено чак до средата. Един масивен клон се бе отчупил и стоварил като арка над Кейт, скривайки я напълно. Клонът беше послужил като бариера пред късовете стъкло, метал, платно и дърво, носещи се из въздуха като куршуми от автоматично оръжие.
На почти километър разстояние къщите се бяха разтресли от експлозията или поне така твърдяха някои от обитателите им. Други сметнаха труса за земетресение и се бяха скрили под касите на вратите.
Беше цяло чудо, че нямаше жертви или сериозно ранени. Ако някой от персонала или гостите беше в шатрата в момента на експлозията, трудно биха идентифицирали трупа му.
Кейт със сигурност щеше да е мъртва. Стягащият сутиен я извади от самия център на експлозията. Истинско чудо беше, че всички части на тялото й си бяха по местата. Един от металните стълбове, които крепяха шатрата, се бе изстрелял като реактивен снаряд и се заби в стъблото на дървото над Кейт. Върхът му беше спрял на сантиметри от сърцето й.
Нейт Халинджър, наскоро назначен в чарлстънската полиция детектив, първи я забеляза. Вървеше по хълма, като се стараеше да не се пречка на криминолозите, които събираха улики, когато чу наблизо да звъни мобилен телефон. Мелодията му напомни на филма за Хари Потър, който гледа с племенника си. Докато стигна до разцепения орех, звъненето спря. Детективът си помисли, че телефонът е паднал някъде и когато коленичи, за да издърпа един клон, който му пречеше, забеляза красиво оформени крака.
Опита да се доближи до жената, за да види дали е жива. Дървото се олюля. Ако изобщо се помръднеше, щеше да смаже жената. Детективът спря да бута, когато чу стенанията й.
Двама санитари приближиха.
— Мили боже! Джордж, видя ли това? — попита единият.
— Кое? — партньорът му говореше с акцент от Бронкс. Започна да пълзи по корем, за да стигне до жената.
— Железният прът, човече. Виж го. Спрял е точно до гърдите й. Имала е голям късмет.
— Ако се окаже, че не е на парчета, ще се съглася с теб, Райли. Тази жена има късмет.
Джордж беше петнайсет години по-стар от партньора си. Той обучаваше Райли и макар да му харесваше работата с него, постоянното бъбрене на младия мъж определено го нервираше. Райли обичаше клюките — което Джордж не одобряваше, — но понякога пускаше по някоя интересна информация.
Райли внимателно повдигна счупените клони и протегна ръка към жената.
