— Почти.
Тя прибра плика и папката в пътната си чанта.
Дилън сгъваше чаршафите и ги поставяше в единия край на леглото, заедно с възглавниците, които вдигна от пода. Той забеляза, че тя прибра папката, и я попита:
— Не искаш ли да я вземеш при себе си в колата, за да я дочетеш?
— Вече я прегледах.
— Възхити ли се? Останах с впечатлението, че това е целта на човека, подготвил съдържанието й.
— Не се впечатлих.
Тя провери банята и гардероба, за да се увери, че не е забравила нищо, но Дилън я бе изпреварил. Дори мокрите кърпи бяха сгънати и поставени върху плота.
Спряха да закусят в кафенето на хотела, но и двамата не бяха особено гладни. Веднага щом се озоваха в колата, Дилън погледна картата, за да се ориентира как да избегне магистралите в посока Силвър Спрингс.
— Трябва да се обадя на Андерсън — каза Кейт. — Не искам да ме чака на срещата в три.
— Но ти можеш да бъдеш при него в три — възрази той. — Всичко зависи от това как ще се организираш.
— В Савана ли се връщаме? Няма ли да е опасно? Струва ми се ужасна идея. Предупреждавам те. Ако влезем в онзи офис и видя кошница с цветя наоколо, няма да отговарям за действията си. Ще направя нещо ужасно. Сигурна съм. Не знам точно какво, но няма да позволя да пострадаш и ти. И дума да не става. Просто не можем да се върнем там. Реших го.
Той опита да прекъсне тирадата й, но Кейт се бе развихрила. Когато най-после млъкна, за да си поеме дъх, той каза:
— Още не знаем дали трябва да се връщаме в офиса на Андерсън. Може той да ни донесе документите.
— О.
— Само това ли ще кажеш? О?
— Може би преувеличих в реакцията си.
— Може би?
Тя бръкна под седалката, за да извади куфарчето си.
— Ако го бе казал по-рано, нямаше да се разстройвам толкова. — Кейт намери документите, които търсеше, и ги извади.
— Какво е това? — попита Дилън.
— Документите за заема на майка ми. Искам да ги прочета отново. А другата папка е от болниците. Последната година прекара повече време там, отколкото у дома.
В следващите двайсет минути Кейт внимателно изчете всеки лист, всяка сметка, касова бележка и най- после разбра. Сълзите замъглиха погледа й. Малкото пари от застраховката на баща им бяха свършили и в отчаянието си майка им бе подписала всичко, за да не обремени дъщерите си със своите разходи.
Болничните сметки бяха астрономични. Как ли се е тревожила, но мълчаливо, без да каже на никого, потискайки болката и страха вътре в себе си.
Сълзите рукнаха по лицето й. Кейт извърна глава, за да не я види Дилън. Намери кърпичка в чантата и бързо изтри очите си.
— Кейт, искаш ли да ми кажеш какво става?
— Нуждая се от информация — отвърна тя. — И то бързо.
— Добре.
— Мислиш ли, че Андерсън е етичен? Ако той ще ми е адвокат, трябва да знам, че не е безскрупулен. По какъв начин мога да проверя това бързо?
— Вече помолих един човек да го провери. Скоро ще имаме отговор.
— Той ми харесва. Но е представлявал Комптън Макена, а това ме притеснява.
— Той е адвокат и очевидно добър, иначе чичо ти нямаше да го наеме. Наивно е да се мисли, че Андерсън задължително го е харесвал или уважавал. Същото се отнася и за останалите му клиенти.
— Искам да проверя и други хора. Кой може да ми даде името на добър частен детектив?
— Аз мога да се справя с това. Отнася се за компанията ти, нали?
— Да. Но ти си имаш достатъчно, проблеми, а аз се нуждая от тази информация бързо.
Той не настоя.
— Ще помисля.
Тя прибра документите в куфарчето си и се облегна назад. Мислите й препускаха и набелязваха подробностите, за които да се погрижи.
— След като подпишеш документите, какво ще правиш с всичките тези пари? — попита Дилън.
Въпросът му й я подсети за още една неотложна задача.
— Трябва да отида до една банка в Силвър Спрингс.
Той си помисли, че иска да прехвърли парите там.
— Андерсън може да уреди това вместо теб.
— Не ме разбра. Трябва да изтегля заем.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
Дилън имаше неприятното чувство, че пропуска нещо. Постоянно си припомняше разговорите и отново, и отново обмисляше различните подробности, но не можеше да се сети какво точно го тормози.
Знаеше, че пропуска нещо, но какво? Какво не виждаше?
Кейт забеляза колко е съсредоточен. От резките му едносрични отговори разбра, че изобщо не му е до разговор. В продължение на повече от час и двамата мълчаха. Мълчанието не беше неловко. Дали вече се чувстваше спокойна в присъствието му, запита се тя, достатъчно спокойна като в компания на близък.
Стигнаха покрайнините на Силвър Спрингс. Когато той направи неочакван завой, Кейт го попита къде отиват.
— На сигурно място — отвърна той. — И на тихо.
— В къщата ми е тихо — изтъкна тя. — Можем да отидем там.
Той поклати глава. Подмина квартала й и продължи по главната улица към полицейския участък на Силвър Спрингс.
Зави зад ъгъла и спря на паркинга зад сградата.
— Какво ще правим тук?
— Трябва да докладвам.
Той слезе от колата и обиколи да й отвори вратата.
— Не разбирам. Какво трябва да докладваш?
— Макар това да е временно назначение, сега работя под ръководството на Дръмонд и съм длъжен да го държа в течение. Не искам да го правя по телефона. Освен това си мислех, че той може да ни помогне много с твоите проблеми около компанията.
— Той? Как?
— Каза, че искаш някой частен детектив да провери онази невестулка. Дръмонд разполага с необходимите ресурси и знам, че няма нищо против да помогне. Ще трябва да му обясниш защо ти е информацията, но той ще третира всичко чуто от теб като конфиденциално. Знае колко си разтревожена.
— Ще бъде чудесно, ако поне едно нещо в живота ми се оправи. Благодаря ти — каза тя.
— Дръмонд помогна и на мен — обясни Дилън. — Вече му се обаждах няколко пъти и му давах имена, които да пусне за проверка. Надявам се да разполага с нещо конкретно.
Тя се усмихна.
— Трябва много да си го впечатлил. Помня какво ти каза Нейт за шефа на полицията.
— Така ли? Какво беше?
— Каза, че е труден… или чешит… и че понеже щял да се пенсионира скоро, не се церемонял с никого.
