— Наистина ще се пенсионира — кимна Дилън. — Не знам на колко години е и откога е на служба, но ще ти кажа следното: още не е загубил нюха си за работата. След като го срещнах, за да получа оръжието и значката, проведох няколко разговора по телефона. Исках да знам дали мога да му имам доверие, ако се наложи.
— И можеш ли?
— Да — натърти Дилън. — Той има впечатляващо досие и е добър човек. Уважавам го — добави — и определено му имам доверие.
— Добре, тогава и аз ще му се доверя.
Тръгнаха през паркинга, но Кейт се обърна към колата.
— Трябва да си взема куфарчето. Може Дръмонд да поиска да види някои от документите и ако има време, да ми помогне.
— Ще намери време — увери я той и извади куфарчето от колата.
Подаде й го, а тя прошепна:
— И си сигурен, че няма да разгласи това, което му кажа?
— Сигурен съм. Не трябва да се притесняваш, че…
Тя го прекъсна.
— Не се притеснявам. Просто се опитвам да опазя репутацията на майка си. Знам, че това ти се струва глупаво. Че майка ми вече не я е грижа за това. Но не искам някой да си мисли лошо за нея. — Тя пак тръгна по пътеката. — Радвам се, че шефът на полицията ти помага — добави тя.
— Опитвам се да сваля част от товара от раменете на Нейт — обясни Дилън. — Той ще направи всичко, което го помоля, но и без това е затрупан с работа. Опитва се да открие Джакман, който сякаш е изчезнал от Лас Вегас, освен това е пратил хора да следят Роджър и другите двама братя. Съмнявам се да е поискал външна помощ. Нов е в полицията в Чарлстън и знам, че иска да се докаже. ФБР се интересуват основно от бомбаджията и от това, което чух, вече имат няколко важни улики. Освен това и те търсят Джакман и според Нейт така всички се настъпват един друг. За Нейт ще е много добре, ако в досието му пише, че е пипнал Джакман. — Той погледна към сградата на участъка и каза: — Вътре няма да е такъв хаос.
Явно главен инспектор Дръмонд ги беше забелязал от прозореца. Задната врата се отвори и той им махна с ръка.
— Не прослушваш ли съобщенията си? — попита той Дилън вместо поздрав.
— Тъкмо се канех да го направя.
— Като го направиш, ще чуеш как ти казвам да ми се обадиш. Тук се получи една много интересна ситуация — съобщи Дръмонд.
Кимна на Кейт и добави:
— Добро утро, госпожице Макена.
— Добро утро, главен инспектор Дръмонд. Моля ви, наричайте ме Кейт.
— Разбира се.
Дилън установи, че южняците са учтиви, независимо от обстоятелствата.
— Та каква ситуация се е получила? — попита Дилън, за да привлече вниманието му.
— Много интересна. — Дръмонд направи път на Кейт и Дилън да минат пред него, после заключи вратата след себе си. — Преди половин час дойде един човек. Представи се като Карл Бертоли.
— Карл е тук? — попита Кейт.
Дръмонд кимна.
— Точно така. Тук е. — Той ги поведе по стълбите към първия етаж.
Кейт нямаше търпение да чуе обяснението му, но той сякаш не бързаше, а прекоси задния коридор и отвори вратата на кабинета си.
Кейт се втурна след него.
— Той защо е дошъл? — попита тя.
— Каза, че изминал целия този път, за да те навести, Кейт, но тъй като ти не си била вкъщи, решил да дойде тук и да се предаде. Заповядай, седни.
Тя се намести на един от столовете срещу бюрото.
— Но защо Карл трябва да се предава? — попита Кейт, напълно объркана.
Дръмонд се настани удобно в стария си скърцащ стол. Сплете пръсти върху бюрото си и обясни:
— Той ми каза, че е отговорен.
Кейт погледна Дилън, който беше затворил вратата зад себе си и се бе облегнал на нея, скръстил ръце на гърдите си. Прие новината невъзмутимо, за разлика от Кейт. Тя беше напълно втрещена.
Кейт внимателно остави куфарчето и чантата си на пода до стола, а мислите й запрепускаха бясно във всички посоки.
— Карл за какво казва, че е отговорен?
— Дръмонд премести тежестта си и наклони стола на два крака.
— Добър въпрос. Реших да му дам няколко минути да се успокои и после да се опитам да получа отговора от него.
— Да се успокои? — не разбра Дилън.
Дръмонд кимна.
— Искам да го разпитам, естествено. Веднага щом измисля как да го накарам да спре да плаче, ще започна.
Сега Кейт разбра защо Дръмонд е толкова озадачен. Не беше попадал на човек като Карл.
— Той реагира много… драматично — каза тя.
— Точно така — съгласи се полицаят.
— И е много емоционален. Той е човек на изкуството — побърза да добави Кейт, за да не си помисли Дръмонд, че тя критикува приятеля си. — В университета е учил театрално изкуство и вече е участвал в няколко продукции. Сигурно знаете, че някои артисти са много емоционални.
— Няма спор, че е емоционален.
— Той как е разбрал, че го търсите? — Тя се обърна към Дилън.
— Сигурно е чул от годеницата си — отвърна той. — От полицията са я питали за местонахождението му. Сигурно тя му е казала.
— Искаш ли ти да се пробваш с него? — предложи Дръмонд на Дилън. — Би трябвало вече да се е успокоил.
— Аз ще говоря с него — обади се Кейт.
— Не съм сигурен дали трябва — каза Дръмонд.
Дилън поклати глава, но тя не му обърна внимание, а се изправи, взе нещата си, опъна пола и помоли Дръмонд да я заведе при Карл.
Когато той не реагира, тя попита:
— Той къде чака? В стая за разпити или във фоайето? Ще го намеря, дори и да трябва да отворя всяка врата на всеки етаж, за да го открия.
— Имаме чудесна заседателна зала и фоайе с автомат за безалкохолни напитки, но Карл не е на никое от тези места. Той е в килия.
— Заключили сте този сладък човек в килия?
Не й даде време да се разгорещи.
— Чакай малко. Не исках да го затварям. Не е моя идея.
— А чия?
— Негова. Той настоя да го заключа.
Това й се стори абсурдно.
— Но защо сте го арестували?
— Не съм.
— Моля?
— Не съм го арестувал. Той искаше да го заключа, така че го заключих. Реших, че няма голямо значение къде ще стои, докато се успокои.
— Къде са килиите?
— Горе.
