— От Юма, щата Аризона.
— Смятате ли, че те наистина са се оженили?
— Мистър Мейсън, не знам какво да мисля и как да постъпя с Елеонор. Отдавна престанах да я разбирам. А и тази фотография във вестника… много хора ще я познаят… Ето защо толкова бързо дойдох при вас. Разбира се — побърза да се оправдае тя, — Елеонор вече пет пъти е попадала в неприятни ситуации. И винаги някой от нас бързаше, за да й помогне. Повече от всеки друг й помагаше баща ни и… с една дума тя е неговата любимка. Но Елеонор тръгна по много лош път — смята, че е задължително да завърти главата на всеки мъж. Тя е много привлекателна и се възползва докрай от това.
— Мразите я, напи? — сухо попита Мейсън.
— Да, прав сте, не я обичам — избухна мисис Джордън. — Още от петгодишна създава грижи на баща ни.
— Вашата майка жива ли е? Тя поклати отрицателно глава.
— Казахте, че Елеонор е ваша доведена сестра.
— Ще ви обясня, мистър Мейсън. Аз съм се родила, когато баща ми е бил на тридесет години. Сега съм на двадесет и… по-точно на тридесет. Баща ми е на шестдесет. Майка ми умря, когато съм била на пет години. След това, когато навърших осем, в живота на баща ми нахлу тази Сали Ливейн.
— Майката на Елеонор?
— Да. От момента, в който срещна баща ми, тя си постави съвършено ясна и конкретна цел — вкопчи се в него и успя да измъкне всичко, което можеше. Тя му пееше дитирамби и на всяка крачка го уверяваше, че обожава всеки косъм от главата му. Тя искаше да има семейство и Елеонор се появи като нормален резултат от този план — не защото Сали Ливейн беше привързана към семейството, а по простата причина, че тя разбра — докато баща ми има мен, не ще може да вземе връх. Беше нужно дете — нейно и на баща ми…
— Тя почина ли?
— Да. И при това съвсем неочаквано. Ще ви кажа съвсем честно, мистър Мейсън, аз не съм лицемерна. Когато навърших единадесет години, аз можех да се оправям в живота толкова добре, колкото и сега. Бях радостна, че тя умря. И сега съм доволна и не съжалявам за това.
— След това вие сте израснала заедно с Елеонор?
— Да. Стараех се да бъда не само нейната по-голяма сестра, но понякога и майка. По това време аз все още обичах Елеонор. Разбирате ли, ненавиждах нейната майка, но нямах нищо против Елеонор.
— Омразата сигурно се появи по-късно — предположи Мейсън.
— Да, по-късно.
— Кога по-точно? — опита се да уточни той, като хвърли бърз поглед към Дела Стрийт.
— Не много по-късно — призна си мисис Джордън. — Да кажем, когато тя навърши пет години и на всички стана ясно, че тя е дъщеря на майка си. Имаше сини очи и светли коси, които създаваха впечатление за невинност. Оттогава тя започна съзнателно да придава на лицето си ангелско изражение: вижте какво бедно сираче съм! — и у хората неволно възникваше желание да й помогнат. Тя се възползва от това и по- късно. Може би затова с мъжете не можеше да се спре… Ако баща ми знаеше всичко, което тя прави, сигурно би получил удар. Но ние не му позволяваме да научи подробностите. Заедно с Бил, моят съпруг, се стараем по всякакъв начин да ги скрием от него. Просто го лъжем в очите по тези въпроси, мистър Мейсън.
— Баща ви я обича, нали?
— Преди беше направо хипнотизиран от нея. Струва ми се, че вече не е така. Малко по малко той прозира истината.
— И така, предполагате, че Елеонор е призракът, който…
— Да, знам това със сигурност — прекъсна го тя. — Щях да бъда убедена, дори и да не бях видяла снимката. Тя избяга с Дъглас Хепнер. Бог знае какво се е случило след това. Но може да се очаква и най- лошото. Да допуснем, че тя се беше върнала отново при семейството. За да обясни случилото се, тя отново трябваше да лъже, да измисля оправдания, да прави мили очи на баща ми, възползвайки се от неговата слабост.
Но тя постъпва по съвсем друг начин: избира лунна нощ, устройва спектакъл с танци и какво постига — попада в полицията, гледа полицаите със своите големи сини очи и заявява, че не си спомня своето име и минало. Изгубила е паметта си. Тогава полицията я изпраща в болница. Във вестниците се появява нейната снимка, а роднините са задължени да хукнат, за да я спасяват. Семейството отново ще я приюти под крилото си. Ще намерим психиатър, който ще успее да възвърне паметта си, а след това Елеонор ще пусне в действие своята очарователна безпомощност и ние всички ще й простим.
Мейсън беше присвил очи и внимателно наблюдаваше своята клиентка.
— Дойдох при вас, мистър Мейсън — продължи тя, — защото вече се уморих от всичко това, а и искам да предпазя баща ми от новите лъжи. Боя се, много се боя, че този път Елеонор се е замесила в нещо по- сериозно.
— Защо смятате така?
— Струва ми се, че Елеонор… отиде твърде далече.
— И какво бихте искала да направя аз?
— Искам да дойдете заедно с мен в болницата. Искам да присъствате на разпознаването и да се заемете с този случай. Вие знаете много по-добре от мен какво е нужно да се направи, за да не се разгласи той. Вие умеете да се държите на ниво с репортерите, а лично аз желая да се срещнете с Елеонор и тя да ви разкаже от какво точно се страхува, какво я е накарало да бяга, какво се е случило и я е принудило да използва толкова нелеп начин, за да предизвика отново съчувствие към себе си, за да се върне в семейството.
— А после?
— После — продължи тя — ми се иска да поставите всичко на своето място. Вие трябва да се ориентирате в този хаос, да се погрижите вестниците да ни оставят на спокойствие, а баща ми да се вълнува колкото се може по-малко. Разбирате ме, нали?
— Баща ви здрав ли е?
— Физически той е все още здрав, но положението му е твърде деликатно. Той се занимава с търговия със скъпоценни камъни на едро. Специализирал се е в търговията с елмази. Хората му вярват. Думата му струва много повече от писмена гаранция. И ако нещо се случи, ако се раздуха този случай и стане голям семеен скандал — това ще бъде ужасен удар за него, просто ще го унищожи.
Мейсън се колебаеше.
— Разбирам ви, мистър Мейсън. Вие сте достатъчно зает и високоплатен адвокат. Затова приготвих чек за две хиляди и петстотин долара. — Мисис Джордън отвори чантата си и извади продълговат лист хартия. — Много ми се иска да ви заинтересувам.
Пери Мейсън повдигна вежди от учудване.
— Обикновено — каза той — клиентите, обръщайки се към адвокат, питат колко…
— Знам това — прекъсна го мисис Джордън. — Но този случай е по-особен. Ние сме в крайна необходимост.
— Вие искате — продължи Мейсън — да отидем заедно в болницата. А после?
— Аз ще потвърдя самоличността на Елеонор, а вие ще останете, за да поговорите насаме с нея.
— И смятате, че тя ще ми разкаже всичко? — усмихна се Мейсън.
— Не знам. Но вие трябва на всяка цена да поговорите с нея и да потърсите ключа към тази загадка. Ако ви са нужни детективи, то ние ще поемем и тези разходи.
— А как, предполагате, ще постъпи Елеонор при нашата поява? — попита Мейсън.
— Още отсега мога точно да ви кажа. Ще ни погледне и ще отмести безразлично поглед. Тя ще е отново бедното дете, незнаещо своето име и изгубило представа за своето минало. А след това аз ще я попитам: „Елеонор, нима не ме позна?“ Тя ще ме погледне със своите големи сини очи и неочаквано те ще започнат да се разтварят все по-широко, после ще засияят, Елеонор два-три пъти ще поеме трескаво въздух, а на лицето й ще се появи лека усмивка. Паметта й бавно и мъчително ще започне да се възвръща, тя ще се хвърли към мен с вик: „Олга! Олга, скъпа моя!“ и ще ме прегърне с две ръце. Ще се притисне към мен като давещ се за дъска. След няколко мига ще ме попита за татко. При това въпросите ще се задават
