на човек, който е обвинен в убийство.
— Бедният папа! Мога да се поставя в неговото положение. Той толкова държи на семейната чест и винаги е бил горд с нашата.
— За него ще е здравословно да бъде свален с един удар от коня. За всички ни ще е полезно едно такова лечение от високомерие.
— Не знам какво имате предвид.
— Ние винаги сме възприемали много неща като естествени, само защото са ни завещани от нашите предшественици. Хипнотизирали сме се сами. Винаги говорим гордо, че другите народи трябва да се страхуват от нас, защото никога не сме губили война. Но трябва да се научим да мислим обратното. Във всеки случай, добре ще е да се научим, че всеки трябва да стои на собствените си крака. Случаят ни дава възможност да започнем с вашия баща.
— Аз обичам баща си, обичам и Марвин.
— Естествено.
— И няма да жертвам единия заради другия.
Мейсън сви рамене.
— Не можете ли да ме разберете, мистър Мейсън? Няма да допусна съмнението да падне върху моя баща, само защото съм поставила патицата в колата на Марвин.
— Разбирам това.
— Но не ми помагате много.
— Мисля, че за това никой не може да ви помогне, Лоиз. Трябва сама да си помогнете.
— А, така, затова сега променяте вашето отношение?
— Вероятно.
— Не можете ли да намерите някакъв изход?
— Ако вие кажете на полицията — каза Мейсън, — че сте поставила патицата в колата на Марвин, сама се поставяте в много лошо положение. С това вашият баща няма да се измъкне, още не. Но със сигурност ще вкарате Марвин вътре.
— Ако не беше това с патицата, полицията нямаше да има никакво подозрение към баща ми.
— Така е, но тя вече го има. Полицията е открила достатъчно доказателства и не търси повече потвърждения. Може да се случи баща ви да застане пред съда като убиец на Ролан Бур и Марвин като убиец на Милтър. Що за положение ще е това?
— На мен не ми харесва да играя със съвестта си — каза Лоиз, — защото би могло да се случи това или онова. Считам, че трябва да направя това, което мисля за правилно, без да се грижа за това, какво ще стане накрая.
— И какво смятате, че е правилно да се направи в този случай?
— Да се каже на полицията истината за патицата.
— Изчакайте още няколко дни.
— Не, няма да изчаквам… искам да си помисля.
— Добре — каза Мейсън, — направете така.
Видът на Лоиз показваше, че едва се сдържа да не заплаче на рамото му, но тя събра цялата си гордост и излезе с изправена брадичка.
Мейсън отиде до стаята на Дела Стрийт и почука на вратата. Мис Стрийт отвори със загрижена физиономия.
— Какво искаше тя, шефе?
— Да изчисти съвестта си — засмя се Мейсън.
— Заради патицата?
— Да.
— И какво мисли да прави?
— Да разкаже всичко.
— Какво означава това за вас?
— Че съм поставен на тясно.
— И все още говорите оптимистично?
— Разглеждам всяка ситуация през възможно най-розовите очила — усмихна се широко Мейсън.
— Колко време ще ви даде, за да намерите решение?
— Самата тя още не знае.
— Един до два дни?
— Може би.
— А как ще изглеждат нещата след това?
— След това ще седя върху вулкан, който може всеки момент да изригне. А сега изиграйте ролята на добра домакиня и ми налейте едни уиски.
18
В Ел Темпло цареше голяма възбуда. Това, че Джон Л. Уитерспоон е обвинен в убийство и трябва да се яви на предварително следствие пред съдията Миихън, беше достатъчно да пристигнат много хора извън града. Върху случая се дебатираше в ресторанта, фоайетата на хотела, при игралните автомати и фризьорите. Навярно имаше толкова теории, колкото бяха и главите, които се занимават с убийството.
Лауренс Дормер, който представляваше Уитерспоон, минаваше за най-добрия адвокат в областта. Ако трябваше да се говори откровено, той беше съвсем объркан от представените улики, но използваше всяко предимство, което му предлагаше закона. По улиците високо се говореше, че Дормер е наясно, че уликите ще са достатъчни на съдията, за да задържи Уитерспоон под арест до следващия процес. Заради това адвокатът не искал да извади козовете си, като представи свидетели, а иска да накара прокурора да свали картите си на масата.
Разкъсвана между любовта към баща си и любовта към Марвин, Лоиз Уитерспоон мълчеше за своята част от случилото се, но това мълчание беше заредено с нервно напрежение, което можеше да избухне всеки момент.
Дела Стрийт казваше:
— Вие трябва да държите момичето под око, шефе, иначе е възможно да стане и да разкаже всичко за патицата. Тя не е свикнала с потайности, никога не е считала една заблуждаваща маневра за необходима. Обича истината и спада към хората, които винаги и без колебание стигат до края на нещата.
Мейсън кимна.
— На вас ясно ли ви е, какво означава това? — попита Дела.
— Какво?
— Тук не сте на своя територия. Вие сте страничен, чужд човек, а местните се държат един за друг. Неща, които не биха направили впечатление в Лос Анжелос, тук няма да бъдат пропуснати. Това, което в големия град би се сметнало като умела адвокатска хватка, тук може да бъде оценено като крайно осъдително. Дори е възможно да ви обвинят за съучастничество в убийство.
Мейсън се засмя при тези думи. На вратата на апартамента се почука силно.
— Вижте кой е, Дела.
На прага стоеше Джордж Дангерфийлд.
— Мога ли да вляза? — попита той.
— Но разбира се — каза Мейсън. — Заповядайте.
— Жена ми и аз сме поканени като свидетели — каза Дангерфийлд.
Мейсън повдигна вежди.
— Узнах за някои от доказателствата, които прокурорът ще използва утре. Помислих си, че вие трябва да ги знаете, защото могат да дадат отражение върху много неща.
— За какво става дума?
— Прокурорът иска да раздуха отново стария процес.
— Имате предвид случая Адамс?
— Да.
