спокойствие. Не видях лицето на жената, но и тя не видя моето. Мислех си, че никой не е разбрал кой съм.
— Но някой знаеше.
— Да, една жена, която живее в съседния апартамент. Тя е от любопитните, които постоянно наблюдават през прозорците и се намесват в работите на другите хора.
— Значи тя ви е видяла?
— Не когато съм влизал, а когато съм излизал — отговори Уитерспоон. — Дори си е записала номера на колата. Не знам защо, но го е направила.
— Пред полицията назовала ли е някакво основание за записването на номера?
— Не знам. Помислила си е, че съм влязъл в къщата заедно с жена. Сигурно си е помислила така, защото е чула гласа на жената, с която говорих.
— Влезе ли заедно с вас жена?
— Не, разбира се, не — каза Уитерспоон. — Бях сам.
— Значи Лоиз не беше с вас?
— Не.
— А мисис Бур?
Погледът на Уитерспоон се отклони.
— Бих желал веднага да говоря с вас за мисис Бур. Това е една чудновата работа.
— Хубаво — каза Мейсън. — Тогава говорете. Това ви засяга. Можете спокойно да държите една реч.
— Жената от съседното жилище е съобщила на полицията номера на колата. Нещата изглеждат така. Ако патицата в аквариума е моя и ако Марвин не я е занесъл там, тогава полицията може да си мисли, че аз съм направил това.
— Съвсем логична мисъл — забеляза сухо Мейсън.
— Казвам ви, че това е подло съвпадение на случайности! — извика гневно Уитерспоон. — Всеки път, когато си помисля за това, полудявам.
— Може би ще е по-добре да говорите за Бур.
— Да. Значи, тази сутрин разказах на мисис Бур за възбудата, която цари в Ел Темпло и за начина, по който е убит Милтър. Роланд Бур се чувстваше по-добре и поиска да отида при него да си поговорим.
— И на него ли разказахте подробностите?
— Да.
— И какво беше неговото мнение?
— Беше любопитен, както всеки друг би бил.
— Дадохте ли му някаква информация за Милтър?
— Малко, съвсем малко. Бях в приятелски отношения с Роланд Бур и бях сигурен, че мога да му се доверя.
— Той знаеше ли, че съм бил във вашата къща?
— Да.
— А знаеше ли защо?
— Говорили сме най-общо за това.
— По-нататък.
— Днес преди обяд Бур ме помоли да му занеса любимата въдица. Обещах му да направя това, когато имам време.
— Къде беше тя?
— Той каза, че я оставил в стаята ми. Бях му разказвал, че много добре пазя тази стая. Вратата има специална ключалка и единственият ключ е в мен. Не допускам никой от прислугата в нея, освен ако аз не присъствам. Там държа доста голям запас от алкохол, а това е голяма съблазън за всеки мексиканец.
— И Бур е оставил в тази стая въдичарските си принадлежности?
— Поне така твърдеше. Не мога да си спомня дали наистина е така.
— Кога я е оставил там?
— Когато разговаряхме там. Това беше в деня, когато си счупи крака. Тогава носеше въдицата със себе си, но не мога да си спомня къде я остави. Но, във всеки случай той ме помоли да му я донеса. Не че е нещо важни, но искал да е при него. Той се държи много глупаво с тази въдица. Опипва я, пробва гъвкавостта й, замахва с нея и други подобни неща. Играе си с нея така, както други хора си играят с любимо оръжие, камера или нещо друго.
— Полицията знае ли за въдицата?
— О, да. Мисис Бур и лекарят присъстваха, когато му обещах да я донеса. Лекарят отпътува за града и мисис Бур тръгна с него. Аз й казах, че по-късно също ще ходя в града и ще я докарам обратно.
— Значи тя замина с лекаря за града?
— Да… И аз останах сам в къщата, като изключим персонала.
— И какво направихте?
— Занимавах се с разни дребни неща и мислех в най-скоро време да отида в стаята си и да взема въдицата.
— По кое време ставаше това?
— Приблизително около осем и половина, към девет. Имах още малко работа навън — да нагледам хората, които отиват на работа и така нататък. Пък и Бур ми каза, че не бърза толкова с въдицата. Струва ми се, че каза да му я занеса към обяд.
Уитерспоон замълча.
— Да. Без дълги паузи, моля, по-нататък.
— Около час по-късно един от моите служители минал покрай стаята за гости. Вие знаете къде се намира тя — на партера, с прозорци към вътрешния двор. Мъжът погледнал през прозореца, видял, че Бур седи изправен в леглото и с ужас разбрал по положението на тялото, че е мъртъв.
— По-нататък, по-нататък — нетърпеливо каза Мейсън.
— Служителят дойде при мен и възбуден ми разказа за откритието си. Забързах натам, отворих вратата и видях Бур да седи на леглото. Веднага забелязах една ваза върху масата на около три метра от леглото. Усетих някакъв мирис и паднах. Прислужникът ме измъкна навън, затвори вратата и извика полицията. Шерифът дойде, огледа стаята през прозореца и реши, че Бур е убит по същия начин, както Милтър. Той разби стъклото, за да се проветри стаята и след това влезе с помощника си вътре. Без съмнение, Бур беше убит със същото средство — цианкалий, поставен в съд с киселина. Нещастният човек не е имал никакви шансове да избегне смъртта. Беше прикован към леглото, кракът му беше гипсиран и окачен с тежест за тавана. По никакъв начин не е могъл да напусне леглото.
— А къде беше сестрата?
— Там е работата — каза Уитерспоон, — тъкмо тази проклета сестра стои в дъното на цялата история.
— В какъв смисъл?
— Тя стана нахална. Или пък, Бур нещо я е ядосал, не знам точно. Във всеки случай нейната версия е ужасяваща.
— Сега това няма значение. Къде е била тя? Мисля, че при Бур трябваше да има човек.
— Вече ви казах, че той беше заварен в момента, когато става от леглото, твърдейки, че някой иска да го убие. Лекарят обясни, че това е естествена реакция след употреба на наркотик. Никой не си помисли нещо особено, поне този ден. След като се случи това, неговите думи придобиха съвсем друг смисъл. Полицията се свърза със сестрата. Та казала, че Бур споделил с нея, че аз съм този, който иска да го убие.
— По-рано тя казвала ли е това на някого?
— Не. Тя сметнала държането на Бур за типично след въздействието на наркозата. Лекарят беше убеден в това, а една сестра трябва да се придържа към неговото мнение. Ако беше казала нещо на трети човек, щяха да я обвинят в професионално прегрешение. Трябвало е да държи устата си затворена.
— С това все още не сте отговорил на моя въпрос, къде е била сестрата по време на събитията.
— В града.
