Давещата се патица

— Да.

— Как се казва жената?

— Дангерфийлд.

— По букви, моля.

Мейсън повтори името по букви.

— Значи тя ще поръча разговора?

— Да, и то веднага.

— Почакайте една минута на телефона. Тук при мен се намира някой, който иска да говори с вас. А за другото ще се погрижа веднага.

Мейсън закри слушалката с ръка и каза на Дела:

— Поне можем да разчитаме на по-интелигентна работа оттатък. Но вероятно никога нямала ни кажат какво е говорила мисис Дангерфийлд с мъжа си. Навярно няма дори да признаят, че са подслушали разговора. Но съм готов да се обзаложа, че ще успеят да го направят.

— Ало, ало, там ли е още Пери Мейсън? — чу се отново глас в слушалката.

— Да.

— Добре. Мистър Уитерспоон искала говори с вас.

Този път гласът на Уитерспоон не беше така спокоен и заповеднически, както обикновено. Дори беше трогателно да се чуе как загрижен попита страхливо:

— Вие ли сте, Мейсън?

— Да.

— Елате тук. Веднага елате тук.

— Какво има?

— Стана още едно.

— Какво едно?

— Още едно убийство.

— Значи освен Лесли Милтър още някой…?

— Да, да! Боже мой, просто е необяснимо! Проклета история! Всички са полудели…

— Кой е убитият?

— Човекът, който беше гост в моята къща — Роланд Бур.

— Как е убит?

— По същия начин, както Лесли Милтър. Някой е поставил ваза с киселина в стаята му, хвърлил вътре цианкалий и си отишъл. Бедният човек лежеше в леглото със счупен крак, той изобщо не е могъл да стане. Трябвало е да лежи в леглото и да се остави да го убият.

— Кога стана това?

— Преди около един час.

— И кой е убиецът?

— Точно затова трябва да дойдете — изкрещя Уитерспоон в телефона.

— Кой е убиецът?

— Оглупялата полиция твърди, че аз съм направил това!

— Арестуван ли сте?

— Прилича ми на нещо такова.

— Не давайте никакви показания, запазете абсолютно мълчание! Ще дойда по най-бързия начин.

Той остави слушалката и махна с ръка на Дела.

— Вземете нещата си, тръгваме за Ел Темпло.

— Но вие забравяте Алгоуд — каза мис Стрийт. — Той вече е на път към нас.

Мейсън, който вече беше станал от креслото и искаше да отиде към гардероба, спря на ъгъла на бюрото си.

— Вярно, изобщо не помислих за него.

Телефонът иззвъня. Дела вдигна слушалката и каза на Мейсън:

— Той е вече в сградата.

— Доведете го, Дела — каза той и седна отново в креслото.

Когато Дела го въведе, Алгоуд се опита да запази внушителна и строга физиономия. С пенснето, което носеше прикрепено, на черна лента на ревера си, лицето му наистина придобиваше строг и енергичен израз.

В ъгъла на устните на Мейсън заигра усмивка.

— Седнете, Алгоуд — каза той.

Алгоуд зае мястото с тържествен, церемониален вид.

— Благодаря ви, мистър Мейсън.

— Какво стана с посещението, което направи вашата секретарка при Милтър?

— Това нещо ме безпокои извънредно много, мистър Мейсън. Аз искам да ви обясня някои неща.

— Какво да ми обясните?

— Как се стигна дотам.

— Имам само няколко минути на разположение. Започвайте!

Алгоуд нервно обви лентата на пенснето около показалеца си.

— Искам да ви уверя, че мис Елбертън има необикновено високо чувство за дълг.

— Спрямо кого?

— Към мен, към службата си.

— По-нататък, моля.

— Милтър поддържаше постоянна връзка с мен. В тези неща той беше много своенравен.

— Дори ако не е било желателно?

— Да.

— Е, добре, значи тя знае кой е Милтър — каза нетърпеливо Мейсън. — Но как стана така, че тя е разбрала за разговора ни?

— Вина за това имам самият аз, поради небрежността ми — обясни Алгоуд. — Към това се прибавя и женското любопитство. Имаме разговорно устройство и малко преди да дойдете, говорих с нея. По недоглеждане съм оставил устройството включено. Така тя е могла да подслуша разговора ни. Говорила е с Милтър за нашия разговор без мое знание. Направила го е на своя глава. Искам да кажа, опитала се е…

— Тя не се е срещнала с него?

— Не.

— Защо?

— Тя ми каза, че когато пристигнала в жилището на Милтър, той бил зает с друго.

— Бил ли е жив, когато е пристигнала?

— Тя не знае това.

— Как така?

— Тя изобщо не се е качила горе, защото някой друг е бил при него.

— Глупости — грубо каза Мейсън, — Тя е имала ключ от жилището.

— Да. Тя ми обясни…

— Оставете! — прекъсна го Мейсън. — Ако вие вземате тези обяснения за чиста монета, аз — не! Да говорим ясно и по същество. Милтър е бил изнудвач. Когато ми казахте, че сте го освободил заради неговата недискретност, аз ви повярвах. Но след всичко, което се случи, започвам да се съмнявам.

— В какво се съмнявате? — попита Алгоуд, чийто поглед се местеше във всички посоки, но не и натам, където седеше Мейсън.

— Изглежда вашата агентура е затънала до шия в разни афери.

— Мистър Мейсън, да не искате да кажете, че аз…?

— Няма време за драматични сцени — каза Мейсън. — Просто ви обясних, че в началото вярвах на вашите думи. Сега, обаче, няма да приема нищо, без съответната проверка. Поредицата от случайности е твърде дълга. Най-напред разговаряхме за един от сътрудниците ви, който се занимава с изнудване. „От небрежност“ оставяте разговорната уредба включена, така че секретарката ви да може да чуе моите думи.