лоша светлина. При кръстосания разпит се замотава — може би не разбира точно въпросите, а може би е бил само объркан. Според мен този човек не е бил в състояние нито да говори спокойно, нито да мисли ясно пред препълнената зала на съда и каменните лица на дванадесетте съдебни заседатели. Защитникът изтъква, че обвиняемият е душевноболен. Той призовава бащата като свидетел, който излага неща, които едно семейство почти винаги изважда на бял свят, когато иска да защити някой свой член от смъртно наказание. Преживян в ранно детство стрес, удар в главата, симптоми за склонност към ненормални постъпки — особено това, че Хорас Адамс като дете е имал склонност към измъчване на животни! Откъсвал крилата на мухи, набождал ги на игла и с удоволствие наблюдавал как се мъчат. Накратко, защитникът се върти около комплекса за измъчване на животни. Това е бил несполучлив метод на защита.
— В каква степен? — попита Уитерспоон. — Това е доказвало душевно заболяване.
— Това не се е харесало на съда — каза Мейсън. — Много деца късат крилата на мухите. Почти всички деца изживяват период, през който са жестоки. Никой не знае защо. Психолозите изтъкват различни причини за това. Когато един възрастен човек се бори за живота си, не може да храни големи надежди, представяйки пред съдебните заседатели примери на детска жестокост, като ги преувеличава и преиначава, за да освидетелства душевно заболяване. От факта, че адвокатът в тази ситуация търси опора само в мнимото душевно заболяване, може да се предположи, че той сам не вярва в това, което му е казал Адамс за Лейтуел.
Косвените улики по много коварен начин могат да доведат до погрешна присъда. Самите улики не лъжат, но тяхното интерпретиране често води до заблуда. Изглежда никой от присъстващите на процеса не е имал и най-малка представа как трябва да се анализира случая, ако всичко се основава само на улики.
Прокурорът е бил умен, дори много хитър обвинител с политически амбиции. По-късно той става губернатор на щата. Защитникът е бил книжен плъх, пропит с абстрактни понятия, но не е имал никакви познания за хората. Той е познавал добре закона, това личи от всяка страница на протокола. Но не е разбирал съдебните заседатели. Почти от всяка страница виждам това. Адамс е бил осъден за предумишлено убийство.
Присъдата е била обжалвана. Върховният съд е решил, че са приведени ясни улики и благодарение на прецизността, с която прокурорът е изразил аргументите си, следствието е проведено правилно. Съдебните заседатели са чули всички свидетелски показания, видели са поведението на обвиняемия и са могли добре да преценят фактите. Присъдата е била потвърдена и Адамс е бил екзекутиран.
В гласа на Уитерспоон можеше да се долови някакво огорчение, когато каза:
— Вие сте се специализирал като защитник на хора, обвинени в извършване на престъпление. И както чух, досега никой, когото вие сте защитавал, не е бил обявен за виновен. Макар че в този случай изпитвате симпатии към обвиняемия, след проучване на протоколите не сте в състояние да ми кажете, че този човек е невинен. Значи трябва да приема, че той е бил виновен.
— Не мога да твърдя, че той е бил невинен — отвърна Мейсън, — но не мога и да кажа, че е бил виновен. Свързаните с този случай обстоятелства никога не са били проучвани основно. Сега имам намерение да направя това.
Уитерспоон каза:
— Дори и фактът, че вие не можете да намерите никакви смекчаващи вината обстоятелства…
— Един момент, моля — прекъсна го Мейсън. — Отначало това не беше случай, който би ме заинтересувал, защото изглеждаше, че му липсва елемент на сензация. Само едно от обичайните мръсни убийства. Вероятно не бих се заел със случая, ако ми го предложеха така. Предпочитам афери, които крият в себе си нещо мистериозно и странно. Поради това избягвам да се ангажирам с предварителни присъди. Аз съм справедлив и безпристрастен и в този случай не съм убеден, че човекът е бил виновен. Но съм убеден, че той е бил осъден най-вече заради това, че адвокатът му го е защитавал неправилно.
Почти говорейки на себе си, Уитерспоон каза:
— Ако той е бил виновен, тогава е почти сигурно, че младежът е наследил от него тези черти на жестокост. Склонността му, към измъчване на животни говори за това.
— Тази склонност, както вече споменах, се среща при много деца — подчерта Мейсън.
— Но по-късно я загубват — отбеляза Уитерспоон. Мейсън кимна в знак на съгласие.
— Марвин Адамс е на възраст, когато вече би трябвало да е загубил тази наклонност — продължи Уитерспоон. — Мисля най-напред да установя нещо за неговото отношение към животните.
Мейсън каза:
— По този начин ще тръгнете по същия погрешен път на привеждане на доказателства, както са направили участниците в процеса през 1924 година.
— Какво е погрешното?
— Че смятате един човек за потенциален убиец, защото той е жесток към животните.
Уитерспоон стана от креслото, отиде неспокойно до перилата на верандата, погледна за момент към равнината, след това се върна и застана пред Мейсън. Изглеждаше остарял с няколко години, но лицето му издаваше непоколебима решителност.
— Колко време ще ви е нужно да изясните всичко свързано с този случай?
Мейсън отговори:
— Не знам. Преди осемнадесет години нямаше да ми е нужно много време, но днес вече всички съществени подробности са обвити в тъмнина. Събития, на които тогава не са обърнали внимание, но са били важни за процеса, с течение на времето са били изместени от по-късни незначителни събития. Имам нужда от време и са ми необходими пари.
— Имам необходимите пари — каза Уитерспоон, — но времето ми е много малко. Искате ли да се заемете с проучванията?
Мейсън изобщо не гледаше към него, когато каза:
— Никаква сила на земята не може да ме спре да изясня този случай. Той вече изобщо не ми излиза от главата. Вие ще поемете разноските, но в случай че не достигна до задоволителен резултат, няма да имам претенции за хонорар.
— Заинтересован съм — каза Уитерспоон — да се занимавате със случая на място, където ще можете да избегнете всякакво прекъсване в работата. Разполагате само с няколко дни и тогава аз ще действам…
Мейсън каза полугласно:
— Навярно не трябва да подчертавам, че намерението ви е опасно!
— Опасно за кого?
— За вашата дъщеря, за Марвин Адамс и за вас самия.
Сега Уитерспоон говореше по-силно, червенина заля лицето му.
— Марвин Адамс ми е безразличен — отвърна той, — но на щастието на моята дъщеря държа много: за да не бъде нещастна съм готов да понеса всякаква жертва.
— Помислихте ли си — попита Мейсън, — че ако младият Адамс знае точно какво правите и поради каква причина, може да извърши някаква отчаяна постъпка?
— Изобщо не ме интересува какво ще направи той — каза Уитерспоон, подчертавайки силата на думите си с удари с по масата. — Казвам ви, Мейсън, ако Марвин Адамс е син на убиец, той никога няма да се ожени за моята дъщеря! Не бих се спрял пред нищо, за да попреча на това. Абсолютно пред нищо! Ясно ли е?
— Не, не разбирам. Бихте ли ми го казал, малко по-точно?
— Казах, че щом става дума за щастието на моята дъщеря, не се страхувам от нищо, Мейсън. Ще направя така, че този, който заплашва нейното щастие, скоро да не е в състояние за това!
Мейсън каза тихо:
— Не говорете толкова високо. Вие изричате заплахи. Хора са били обесвани, като не са правили нищо повече от това, което правите вие в момента. Навярно не мислехте…
— Не, не, разбира се, не — каза по-тихо Уитерспоон, като погледна бързо през рамо, дали някой не го е чул. — Аз разбира се не мисля, че бих го убил, но не изпитвам никакво угризение на съвестта да го поставя в ситуация, при която би проличала някоя негова наследствена слабост в характера… Е, може би се вълнувам малко повече от необходимото, но се надявам, че Лоиз ще погледне на нещата разумно. Ще ми е приятно, Мейсън, ако вие със секретарката си дойдете в моята къща. Там можете необезпокоявани…
