Дела Стрийт се опитала остане мълчалива и резервирана, за да може да следи всичко с внимателния си поглед, който не пропускаше нищо. Но това й се удаде само до започване на вечерята. Внезапно Лоиз й подхвърли някакъв въпроси след като Дела й отговори със звучния си глас, вниманието на всички се насочи към нея.
— Как се чувства сега Роланд? — попита изведнъж Уитерспоон.
Това даде възможност на мисис Бур да се покаже като загрижена, любяща съпруга.
— Ще отида да го видя, извинете ме — каза тя и вече напускаше стаята със съвсем леки стъпки, за да не смущава разговора и сякаш не знаеше нищо за меките, виещи се движения на гъвкавото си тяло.
Тя още не беше се върнала, когато се позвъни на входната врата. Уитерспоон направи знак на един от мексиканските слуги.
— Това сигурно е болничната сестра от Ел Темпло — каза той. — Тя трябва да смени оставената от лекаря помощничка. Отведете я веднага в стаята на мистър Бур.
— Да, сеньор — каза мексиканецът с дълбок звучен глас и тръгна към вратата.
Мисис Бур влезе с елегантна походка:
— Сестрата ми каза, че той съвсем спокойно си почива.
Слугата се върна и донесе на Уитерспоон някакъв плик.
— За вас, сеньор — каза той.
— Значи не беше сестрата? — попита Уитерспоон.
— Не, сеньор. Един мъж.
Уитерспоон се обърна към гостите.
— Извинете ме. Обикновено тук нямаме неканени посетители.
Той разряза плика, прочете краткото съобщение, погледна към Мейсън и смръщи чело. За момент изглеждаше, като че ли иска да попита за нещо адвоката, но вместо това каза:
— Извинете ме, моля. Дошъл е някой, с когото трябва да говоря. Продължавайте с кафето и коняка.
Лаят на кучетата постепенно отслабна. За минута на масата настъпи мълчание, след това мисис Бур попита:
— Мистър Дрейк, интересувате ли се от цветна фотография?
— Мистър Дрейк е детектив и тук е служебно — оповести Лоиз Уитерспоон кратко и убедително. — Не търсете там дивеч!
— Детектив! О, колко интересно! Кажете ми, моля, преобличате ли се и следите ли хора, или…
— Аз водя прозаичен живот — отвърна Дрейк. — Най-често в смъртен страх.
Мисис Бур направи невинни детски очи, но лицето й изглеждаше като от тебешир.
— Господи, колко интересно! — каза тя. — Най-напред един от най-известните адвокати на страната, а сега и детектив. Предполагам, че има някаква връзка.
Дрейк отправи кратък поглед към Мейсън, но той не изпускаше от очи мисис Бур. Само каза:
— От чисто финансово естество, мадам.
Всички се засмяха, без да знаят действително защо. Но те почувстваха, че нервното напрежение отмина и пътят към любопитни въпроси бе временно затворен.
Внезапно на вратата застана мистър Уитерспоон.
— Мистър Мейсън, бих желал да поговоря с вас, ако господата са така добри да ви освободят за малко.
Уитерспоон беше лош артист. Опитът му да говори равнодушно и вежливо подчертаваше по-ясно загрижеността и тревогата в гласа му.
Мейсън стана от масата, извини се и го последва.
Мъж на около петдесет и пет години стоеше с гръб към тях и се правеше, че разглежда книгите на една етажерка, но явно не виждаше дори заглавията им. Едва когато Уитерспоон заговори, той забеляза че е влязъл някой и се обърна бързо.
— Мистър Дангерфийлд — каза Уитерспоон, — водя мистър Мейсън. Той е адвокат и е запознат със случая, за който вие искате да говорите. Сега искам да чуя това, което имате да ми кажете.
Дангерфийлд стисна с механична вежливост ръката на Мейсън. Той явно беше зает с мисли за собствените си грижи, когато промърмори:
— Радвам се да се запозная с вас, мистър Мейсън.
Той беше нисък и набит, но здрав и силен. Лицето му не беше отпуснато, коремът му беше прибран, държеше се изправено и брадичката му беше издадена напред. Очите му бяха тъмни, с червеникаво-кафяв оттенък. Грижите бяха издълбали бръчки на чело го му. Съдейки по бледото му лице, зад себе си имаше една безсънна нощ.
— Започвайте! — настоя Уитерспоон. — Кажете сега, защо искахте да говорите с мен?
— За детективите, които вие ангажирахте — каза Дангерфийлд.
Уитерспоон потърси погледа на Мейсън, обаче видя само профила му, изкашля се и попита:
— Кои детективи?
— Които трябва да проучват старото убийство на Дейвид Лейтуел. Аз се надявах, че всичко ще бъде забравено, след като Хорас Адамс бе обесен.
— Какво ви интересува този случай?
Макар и за момент, Дангерфийлд явно се поколеба преди да отговори.
— Аз се ожених за вдовицата на Лейтуел.
Уитерспоон искаше да каже нещо, но Мейсън го изпревари, като каза:
— Наистина! Сигурно убийството е било тежък удар за нея.
— Това беше… Разбира се. Няма нищо за учудване.
— Но тя се е примирила вече — продължи Мейсън. — Цигара, мистър Дангерфийлд?
— Много ви благодаря — Дангерфийлд си взе от кутията, предложена му от Мейсън.
— Бихме могли и да седнем — каза Мейсън. — Много мило от ваша страна, че сте дошъл до тук. Живеете на изток, струва ми се?
— Да. Сега живеем в Сент Луис.
— Аха. Пристигнахте с кола?
— Да.
— Как ви се струва положението по пътищата?
— Добро. Пътувахме доста бързо. Да, пристигнахме много бързо. Тук сме едва от няколко дни.
— Значи не от днес?
— Не.
— И се настанихте тук, в Ел Темпло?
— Да, в големия хотел.
— Сигурно и вашата жена е тук?
— Да.
Мейсън запали цигарата на Дангерфийлд и уж равнодушно попита:
— Как узнахте, че Уитерспоон е наел детективи?
Дангерфийлд отвърна:
— Появяват се хора, които поставят тайнствени въпроси. Разпитвали са наши познати и жена ми е разбрала това. Както казахте, тогава беше силен удар за нея. Не само фактът, че мъжът й е изчезнал, а и това, че отначало е мислела, че е избягал с друга жена. След това беше намерен мъртъв и дойде процесът. Вие знаете какво е при такива процеси. Разравя се всичко, всичко се разчепква и осветява, а вестниците го раздухват още повече.
— И сега?
— Жена ми веднъж проверила, и то много умело, установила, че детективът, който се занимава с това проучване докладва на някого в Ел Темпло. Разбира се, не е узнала името му.
— Знаете ли как е открила тази следа към Ел Темпло?
— По най-обикновен начин. Чрез една от телефонистките в хотела, в който е отседнал детективът.
— И как да си обясним вашето идване тук?
— При събирането на информация аз имах малко повече късмет от жена си, защото започнах по друг
