начин.
— Слушам ви.
— Една вечер, както си седях, се запитах по какви причини един непознат би започнал да събира сведения.
— И какво измислихте?
— Е, аз не бях убеден в това, но реших, че това би могло да има нещо общо с вдовицата на Хорас Адамс и неговия син. Знаех, че те са се преселили в Калифорния. И си казах: „Може би тя е умряла и някой иска да изясни определени въпроси, свързани с наследството.“ Беше наистина възможно отново да бъдат разровени въпросите около наследството, доколкото те засягат фабриката.
— И затова дойдохте при мистър Уитерспоон?
— Не, това не е така. Щом пристигнахме в града, жена ми опита да открие детектива. Аз, обаче, започнах да търся мисис Адамс. И както предполагах, открих, че тя е живяла тук, че е умряла и че синът й има нещо общо с богато момиче от Ел Темпло. И тогава съчиних версията си.
— Но не можехте да знаете това — каза Мейсън.
— Напълно сте прав — съгласи се Дангерфийлд. — Като дойдох тук аз улових чрез малък блъф мистър Уитерспоон и той ме убеди, че съм на прав път.
— Не съм се съгласил с нищо — каза бързо Уитерспоон. Дангерфийлд се засмя:
— Може би не с ясни думи, но…
— И защо сте дошли тук? — понита Мейсън.
— Не разбирате ли? Моята жена знае само, че някой, който живее в Ел Темпло, се опитва да разчепка старата история. Това й създава грижи и я тревожи. Ако тя разбере, че младият Адамс е тук, ще го опозори като син на убиец. Аз не искам това, а и вие не би трябвало да го искате. Тя смята, че смъртта на Хорас Адамс не е изкупила напълно вината му.
— Значи вие я познавахте още тогава, по време на процеса?
Дангерфийлд се поколеба, но само за секунда и каза:
— Да.
— Вие вероятно познавахте и Хорас Адамс?
— Не, него не познавах.
— Познавахте ли Дейвид Лейтуел?
— Е… Да, с него сме били веднъж заедно.
— И по какъв начин трябва да ви помогнем?
— Жена ми ще открие скоро, може би още утре, адреса на това детективско бюро. Забелязвате ли каква е моята цел? Искам да ви помоля тя да бъде заблудена.
Уитерспоон искаше да каже нещо, но Мейсън му попречи с един предупредителен поглед.
— Моля, какво очаквате от нас? — каза той на Дангерфийлд. — Не бихте ли могъл да уточните?
Дангерфийлд каза:
— Още ли не ви е ясно? Рано или късно жена ми ще открие детективското бюро и ще се опита да узнае името на клиента.
— Но там няма да й го разкрият — каза Уитерспоон.
— Тогава тя ще разбере името на детектива и ще го разпита за поръчението, което изпълнява. И щом веднъж е тръгнала по този път, ще продължи, тъй като се изнервя все повече и повече. Моето желание е да дадете някакъв знак на детективското бюро. И то такъв, че вместо сведенията, които тя иска, да й дадат други, които ние ще подготвим. Нали всички сме в една лодка.
Уитерспоон попита:
— И какви сведения трябва да й се дадат?
— Че клиент на бюрото е един адвокат. Може спокойно да назоват неговото име и тя ще отиде при него. Той може да измисли някаква правдоподобна причина и да я прати по фалшиви следи. След това тя ще си отиде в къщи й ще забрави всичко.
— Мислите ли? — попита Мейсън.
— Да.
— И какъв интерес имате ние от това?
— Преди всичко не искам моята жена да стане възел от нерви. Освен това не искам вестниците да започнат да раздухват нещата около фирмата. Жена ми прие сделките, когато въпросите по наследството още не бяха изяснени. Ние се трудихме ден и нощ, за да издигнем отново фирмата. Адвокатите ми обясниха, че ако тогава е имало измама, то законът за давност е извън сила до разкриване на измамата.
— А имаше ли измама? — попита Мейсън.
— Е, откъде мога да знам това? Естела уреди всичко в смисъла на завещанието. Аз не искам нищо друго, освен да предотвратя една поредица от процеси. Надявам се, че не ви оскърбявам, но вие знаете как може да тръгне всичко. Някои от тези адвокати ще направят всичко, за да вземат възможно най-голяма печалба от едно процъфтяващо предприятие, каквото е нашето.
— Наистина ли е така процъфтяващо? — попита Мейсън.
— Да.
Мейсън погледна Уитерспоон.
— Вие сте човекът, който е осведомен за нещата — каза Уитерспоон.
Мейсън стана.
— Мисля, че ние напълно се разбрахме — каза той. Дангерфийлд се засмя.
— Вие ме разбрахте, но не съм съвсем сигурен, че аз ви разбирам. Донесох ви информация — какво ще получа срещу нея?
— Нашата гаранция, че ще обмислим грижливо нещата — каза Мейсън.
Дангерфийлд стана и се насочи към вратата.
— Навярно повече не мога и да очаквам — каза той, усмихвайки се.
Уитерспоон извика бързо:
— Не се опитвайте да излезете преди да съм заповядал на пазачите да приберат кучетата.
— Какви кучета? — попита Дангерфийлд.
— Имам две тренирани полицейски кучета в двора. Затова трябваше да почакате преди да влезете. Кучетата трябва винаги да бъдат затворени когато идват и си отиват посетители.
— Така както стоят сега нещата, това е добра идея — каза Дангерфийлд. — Как контролирате тези животни?
Уитерспоон натисна едно копче до вратата и обясни:
— Това е сигнал за пазачите. Когато го чуят и след това задействат звънеца, аз знам, че кучетата са прибрани.
Те почакаха десетина секунди и звънецът прозвуча. Уитерспоон отвори вратата и каза:
— Лека нощ, мистър Дангерфийлд. Благодаря ви за посещението.
На половината път към вратата Дангерфийлд се спря, погледна Мейсън, който го придружаваше и каза:
— Почти не вярвам, че сега знам нещо повече от това, което знаех преди посещението си, но се обзалагам на пет долара, че тя няма да измъкне нищо от вас.
След това се обърна, мина през тежката желязна врата и се качи в колата си. Вратата се затвори със звън.
Когато Мейсън се върна в къщата, Уитерспоон натисна бързо бутона, който сигнализираше на пазача, че може да пусне кучетата.
— Как се нарича това детективско бюро? — попита Мейсън.
— Бюро „Алгоуд“ в Лос Анжелос. Реймонд Е. Алгоуд е шефът.
Бяха се насочили към трапезарията, когато Мейсън се отклони наляво към стаята си.
— Не искате ли да продължите вечерята си? — попита изненадан Уитерспоон.
— Не. Кажете, моля, на мис Стрийт и на мистър Дрейк, че искам веднага да говоря с тях. Ще отпътуваме за Лос Анжелос. Но не е необходимо да казвате това на мисис Бур.
— Нищо не разбирам — каза Уитерспоон.
— Сега нямам време за обяснение — каза Мейсън. Лицето на Уитерспоон се зачерви.
