плодовитата земя на Ред Ривър. Източно от къщата лежаха зеленеещи се полета, далеч на запад — назъбени скални масиви.
Джон Уитерспоон гордо преведе Мейсън и Дела Стрийт през къщата си, показа им тенискортовете, плувния басейн, плодородните ниви и оградената със стени от глина част, в която живееха мексиканците от обслужващия персонал и земеделските работници.
Дълги синкави сенки се промъкваха откъм подножието на високите планини през пясъчните склонове към напояваните полета.
— Е, какво мислите за това? — попита Уитерспоон.
— Приказно — каза Мейсън.
Уитерспоон видя, че адвокатът отправи поглед през равнината към потъмнелите планини.
— Не, не, имах предвид моето имение, къщата, жътвата, моите…
— Струва ми се, че пропиляваме прекалено много време — каза Мейсън сухо и тръгна назад към къщата.
Привечер Дела го намери отново в стаята му, задълбочен над съдебните актове от старото дело.
— След половин час е вечерята, шефе — каза тя. — Нашият домакин иска да ни изпрати коктейли. Пол Дрейк току-що звъня от Ел Темпло, за да каже, че е на път за насам.
Мейсън затвори старата папка.
— Къде ще бъде най-добре да оставим това? — попита той.
— В другата стая има едно бюро. Старо, но стабилно. На него можете и да работите.
Мейсън поклати глава.
— Не искам да оставам повече тук. Утре рано ще отпътуваме.
— Защо всъщност дойдохме тук?
— Исках да разгледам по-добре двамата млади. И какво впечатление прави Уитерспоон в собствената си къща. Запозна ли се вече с другите гости, Дела?
— Само с една от тях — отговори тя. — Мисис Бур. Едва ли ще успеем да видим сега нейния съпруг.
— Защо не?
— Защото е загубил спора с един кон. Малко след като се прибрахте в стаята и се заровихте отново в делото.
Мейсън веднага живо се заинтересува.
— Разкажете ми за коня и за спора.
— Аз не видях нищо, само чух за това. Изглежда той е страстен въдичар и любител на цветна фотография. Уитерспоон се е запознал с него в един фотографски магазин в Ел Темпло. Заговорили се и установили, че имат много общи интереси. Тогава Уитерспоон го поканил да му гостува за две седмици… Чух, че той с удоволствие кани гости, за да се перчи с голямата си къща. Той твърди, че хората му харесват или от пръв поглед, или никога.
— Опасен навик — отбеляза Мейсън. — Кога изтичат двете седмици?
— Мисля, че още завчера, но Уитерспоон предложил да останат още малко. Изглежда Бур иска да се заеме с някаква търговия тук, в долината. Тъй като е установил, че му трябват повече пари, отколкото е взел със себе си, е изискал от дома си още някаква сума. Парите трябва да се получат утре или след два дни, но той ще трябва да полежи тук още известно време.
— Заради случая с коня?
— Да.
— Всъщност какво се е случило?
— Доколкото разбрах, Бур искал да направи снимка на една кобила. Конегледачът е изкарал коня заднешком от обора, за да го докара на определеното за снимката място. Разтревоженото животно се вдигнало на задните си крака, мексиканецът се ядосал и дръпнал юздите. Бур стоял наблизо и получил един ритник. Лекарят отпътувал преди четвърт час.
— Ще трябва ли да отиде в болница?
— Не, ще остане тук. С лекаря дойде медицинска сестра, която ще се грижи за него.
Мейсън се засмя.
— Уитерспоон сигурно няма много да се зарадва за удължения по такъв начин престой на госта си, нали?
— Напротив, той много настояваше Бур да остане — отговори Дела. — Бур предпочиташе да отиде в болница, но Уитерспоон въобще не искаше да чуе за това.
— Вие добре си отваряте ушите — похвали я Мейсън. — Какво можете да ми кажете за мисис Бур?
— Светлочервеникава коса, очи с цвят на аспид, просто чудесен тен…
Вратата се отвори. С плавни стъпки в стаята влезе Пол Дрейк.
— Да, добре се движиш из околността, Пери — каза той и подаде ръка на двамата. — Какво става тук?
Преди Мейсън да може да отговори, вратата се отвори и един слуга мексиканец влезе леко, носейки поднос с коктейли.
— Вечерята е след половин час — каза той на правилен английски и поднесе чашите. — Мистър Уитерспоон моли да не се съобразявате с вечерното облекло.
— Кажете му, че аз никога не се обличам официално — каза Мейсън.
Когато слугата излезе, те се чукнаха.
— За престъпленията. Наздраве! — каза Мейсън.
— Умееш да си намираш феодални места за работа, Пери — забеляза Дрейк.
— Тази къща ме подтиска — отговори Мейсън.
— Защо? Изглежда така, като че ли човекът комуто принадлежи, умело мами финансовите органи за доходите си.
— Знам — каза Мейсън, — но нещо в атмосферата не ми харесва, имам чувството, че съм заключен.
Дела Стрийт каза:
— Не му харесва само защото тук не се случва нищо интересно. Вие знаете, Пол, че когато той работи по някакъв случай, иска да тръгне и да лови фактите. Не е за него да стои и да чака те да дойдат при него.
— Що за случай е този?
— Това не е никакъв случай, а закъсняло освидетелстване на мъртвец — каза Мейсън.
— И кой е клиентът?
— Уитерспоон, комуто принадлежи това ранчо.
— Това ми е известно. Искам да кажа, този когото искаш да изчистиш от обвинението, че е извършил убийство.
Мейсън каза сериозно:
— Един, който е бил обесен преди седемнадесет години.
Дрейк не направи усилие да прикрие разочарованието си.
— Приемам, че той е бил екзекутиран едва една година след престъплението. Значи възможните следи са най-малко от осемнадесет години.
Мейсън кимна.
— И ти вярваш, че този човек е бил невинен?
— Възможно е.
— Съгласен съм, докато получавам хонорар — каза Дрейк. — Но, Пери, коя е тази ацетиленова горелка?
— Горелка?! — понита Мейсън, пренесъл се отново изцяло в случая.
— Сламенокосата млада дама в прелъстителна бяла одежда, която я обвива като салам. Като я погледнеш знаеш, че отдолу няма нищо повече, освен собствената й приятна личност.
Дела Стрийт каза:
— Тя е омъжена, Пол. Но това да не ви смущава. Днес следобед мъжът й имаше приключение с един кон. Доколкото съм информирана, сега той е натъпкан с морфин. Кракът му е гипсиран и една тежест виси…
