— Не.
— По онова време не сте знаел нищо за убийството?
— Разбира се, че не.
— Опитвал сте се да го изнудите, защото се е сприятелил с млада жена?
— Наел й стая в хотел — каза Хансел с поглед, отново насочен към Мейсън.
— И сте направил сделка с кабинета на областния прокурор, според която ще получите имунитет за изнудването, ако дадете показания по случая?
— Не съм правил никакви сделки.
— Но сте постигнал такова споразумение?
— Да предположим, че е — каза Хамилтън Бъргър. — Изнудването е леко престъпление в сравнение с убийството. Щатът е склонен да пренебрегне маловажни нарушения на закона, за да залови онези мъже, чието богатство, статус и власт ги карат да мислят, че могат да нарушават Божия закон и човешкия закон с пълен имунитет.
— Хубаво изказване — каза Мейсън, — но си остава фактът, че на Хансел му е обещан имунитет.
— Да — отсече Бъргър. Мейсън се обърна към Хансел.
— Защо не ни казахте?
— Вие ме попитахте дали съм сключил сделка с обвинението. Не беше сделка.
— За вас не беше ли?
— Не.
— А за обвинението?
— Не знам.
— Много внимателно цепите косъма, господин Хансел, нали? Бяхте готов да заявите, че не сте правил сделка с областния прокурор, когато през цялото време сте знаел, че сте имали споразумение?
Хансел не отговори на въпроса.
Мейсън изчака, докато Хансел отново вдигна поглед.
— Обвиняван ли сте в престъпление? — попита Мейсън.
Хансел отново погледна надолу.
— Хайде — каза Мейсън, — отговорете на въпроса. Обвиняван ли сте в престъпление?
— Да.
— Какво беше то?
— Изнудване.
— Повече от един път?
— Да.
— Добре — каза Мейсън, — колко пъти са ви обвинявали?
— Четири.
— И така — каза Мейсън, — имал сте жена-помощничка, с която сте работил в онези случаи, нали?
— Възразявам. Разпитът е некомпетентен, неуместен, несъществен и неподходящ — каза Хамилтън Бъргър. — На адвоката се дава право, според закона, да запита за миналото на този човек само с една определена цел и тя е да опровергае неговата правдивост като покаже, че е бил обвинен в престъпление. След като направи това, той няма право да уточнява подробности и не може да му опетнява репутацията, като разясни всички аспекти на онези престъпления. Законът дава една единствена привилегия на адвоката и тя е да пита дали този човек е бил обвиняван в престъпление и да прави това само с цел да опровергае показанията му.
— Това не е ли вашето тълкуване на закона, господин Мейсън? — попита съдията Кийтли.
Мейсън направи малък жест на почит към съда.
— Целта на моя разпит, Ваше благородие, не беше да опетня репутацията на този свидетел, а да разбера коя е била съучастницата, която е използвал във връзка с другите изнудвания и да видя дали отпечатъците на тази съучастница не съвпадат с неидентифицираните отпечатъци на мистериозната жена, намерени в къщата на убийството.
И Мейсън седна като се усмихваше на обвинителя. Чу се жужене от края на съдебната зала, звук, който съдията Кийтли прекъсна с чукчето си.
— Е — каза съдията Кийтли, — не мисля, че е редно да се задава подобен въпрос. Той може да цели единствено да опозори свидетеля като изложи несъществени подробности. Съмнявам се, че това е подходящ разпит. Време е за отлагане на делото и съдът се разпуска до утре сутринта в десет часа. Тогава ще дам становището на съда относно възражението. Склонен съм, обаче, да го подкрепя. Делото се отлага за утре.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
След като съдията Кийтли напусна скамейката, наблюдателите се събраха на малки групички, за да обсъдят случая. Вестникарите се струпаха отпред и се опитаха да говорят с Хамилтън Бъргър, но той ги отстрани и забързано напусна съдебната зала. Мейсън се усмихваше вежливо и стоеше в очакване на журналистите.
— Елате, елате, господа — каза Мейсън, — не мога да издам всички свои доводи. Фактите говорят сами за себе си. Видяхте похвата на обвинението, базиран на показанията на изнудвачи. В къщата на убийството има отпечатъци на поне една мистериозна жена. Възможно е да има отпечатъци и на друга жена. Кои са тези жени? Знае ли обвинението? Очевидно не. Склонно ли е обвинението да разбере? Вие, господа, ще трябва сами да дадете отговор на този въпрос.
Пол Дрейк, който си пробиваше път сред тълпата, грабна ръката на Мейсън и прошепна хрипливо:
— Пери, открихме нещо.
— Какво?
— Намерихме жената, която търсеше.
— Искате да кажете партньора на Хансел?
— Не, Лора Мейл Дейл, майката на Вероника.
— Най-после — каза Мейсън победоносно, — стигнахме донякъде!
Дрейк каза:
— Моите хора са я намерили в нейния ресторант в малък град в Индиана. Тя е използвала веднага шанса да дойде тук със самолет. Разбира се, че дъщеря й има нужда от нея и така нататък.
Мейсън кимна.
— Както и да е, хванали са самолет, и сега са тук. Не исках да те прекъсвам по време на делото.
Мейсън повиши глас:
— О, Адисън — извика той, — само за момент. Пристав, задръжте господин Адисън за малко, ако обичате.
Помощник-шерифът, който водеше Адисън обратно в затвора, спря на вратата, която водеше към вътрешния коридор, през който затворниците биваха въвеждани и извеждани от съдебната зала.
Мейсън отиде бързо до Адисън, грабна ръката му, издърпа го настрана и прошепна:
— Всичко е наред, Адисън, започваме да напредваме. Поне държим козовете.
— Какво се е случило? — попита Адисън с надежда.
— Не мога да ти кажа тази вечер, но се наспи спокойно. Мисля, че нещата ще тръгнат добре за нас на сутринта.
Мейсън благодари на помощник-шерифа, че го изчака, забърза към Пол Дрейк и каза:
— Добре, Пол, хайде да се махаме оттук. Сега искам да взема Дела и нейната тетрадка и да получа писмено сведение от нея. Искам да повтори това, което ми каза в канцеларията ми и искам да получа нейните отпечатъци и да ги сравня с отпечатъците, които е открила в онази къща. Къде е тя?
— В един хотел.
— Възможно ли е да има пистолет?
— Не — каза Дрейк. — Пазят я двама мъже. Казах й, че се опитваме да й заведем Вероника. Това, разбира се, е лъжа и на мен не ми е приятно да го правя, но трябва да я накараме да мълчи поне за известно време и това е единственият начин.
