— Разбира се, че съм сигурна. Казвам ви, Вероника е добро момиче в това отношение. Тя е просто неспокойна, пътешественик по душа. Не може да стои на едно място. Не мога да я обвинявам. Баща й беше същият, винаги неспокоен, винаги търчеше от едно място на друго, търсеше място, където да направи това, което той наричаше „създаване на кариера“. Почти веднага след раждането на Вероника той тръгна на някъде, за да открие някаква Земя на възможностите. Никога не я намери. Постоянно бях разорена, за да финансирам пътешествията му, но той винаги говореше по един и същ успокоителен начин. За Бога, този мъж можеше да те накара да се развълнуваш за всичко, когато говореше с теб. Беше пълен със златни мечти. Понякога ми разказваше за възможности, които е пропуснал само защото не е бил там малко по- рано. Беше пропуснал възможността да стане милионер два пъти — просто я е пропуснал с ден-два. Загина при автомобилна катастрофа, когато Вероника беше на пет години.
— И от колко време е тръгнала Вероника на това последно пътешествие?
— Малко повече от година. Получавам пощенски картички от нея от различни части на страната. Нямах възможност да й пиша. Тя беше постоянно в движение. Понякога минаваха три-четири месеца, преди да получа картичка от нея и когато получех, в нея пишеше само местата, където е била. Не пишеше никакви новини, само списък на местата, през които е минала. Изглежда, че пътуването е всичко, от което се интересува.
— Вероника имала ли е някога неприятности при своите пътешествия?
— Никакви, господин Мейсън. Тя е чудесна в отношенията си с хората. Може да ги гледа право в очите и да ги кара да се чувстват по-нищожни от калта под краката й. Аз просто не знам как го прави. Не знам как успява да постигне този детски поглед в сините си очи. А когато иска да се шегува, може да бъде душата на компанията. Но повечето пъти предпочита да стои и да мълчи. Никога не сте виждал някой, който да може да получава това, което иска като нея. Трябва само да мръдне пръста си и хората се надпреварват да правят това, което тя иска.
Госпожа Дейл светна от гордост.
— Случва ли се да закъса за пари и да ви поиска помощ? — попита Мейсън.
— Никога! Това момиче е най-добрия финансист. Не знам как го постига, но всеки път, когато я видя, тя е добре облечена и има много пари. Купува ми подаръци всеки път, когато си идва у дома. А пътешествията! Господин Мейсън, ще се учудите на колко места е било това момиче. Предполагам, че е била почти навсякъде в Съединените щати, а веднъж е отишла и до Мексико сити. Умирам от желание да я видя!
— Може да се наложи да почакате до утре, за да я видите. Сега е заета с някои неща.
— Такава е Вероника. Винаги е заета като пчела. Под нейните крака не може да расте трева.
Мейсън каза:
— Бих искал да ми докажете по някакъв начин, че сте истинската майка на Вероника, просто за документацията. Можете ли да ми покажете нещо?
— Но, господин Мейсън, разбира се, че съм майката на Вероника.
— Разбирам, но можете ли да го докажете? Може да се наложи да покажа доказателство за вашата самоличност.
— Ами, имам шофьорска книжка и картичката, която Вероника ми изпрати, нейни снимки.
Тя отвори портмонето си, подаде шофьорската си книжка на Мейсън, няколко снимки и пощенска картичка.
Мейсън ги огледа за момент, след което отиде до телефона и се обади в канцеларията на Бъргър.
Когато секретарката отговори на телефона, Мейсън каза:
— Знам, че е след работно време, но си помислих, че господин Бъргър може да е отишъл в канцеларията си след съдебната зала. Тук е Пери Мейсън. Бих искал да разговарям с него.
— Момент. Тук е. Току-що си тръгва за в къщи.
Мейсън чу гласа на момичето да казва:
— Господин Мейсън иска да разговаря с вас — след което, — момент, господин Мейсън, отива до другия телефон.
Чу се трополенето на стъпки, след това дълбокия, мощен глас на Бъргър изръмжа по телефона:
— Какво има, Мейсън?
Мейсън каза:
— Искам да те помоля за една услуга.
— В доста неизгодно положение си, за да искаш услуги. Какво искаш?
— Майката на Вероника Дейл е тук при мен и много иска да се види с дъщеря си. Можеш ли да уредиш да посетим Вероника по някое време тази вечер и…
— В никакъв случай — прекъсна го Бъргър. — Вероника Дейл е свидетел. Ако искаш да разговаряш с нея, направи го на свидетелската скамейка. Съжалявам, Мейсън, но това е последната ми дума. Нямам нито времето, нито желанието да обсъждам въпроса. Късно е и си тръгвам за в къщи. Дочуване!
Телефонът се затвори от другия край на линията. Мейсън се усмихна, постави слушалката на място и намигна на Пол Дрейк.
— Как е Вероника? — попита госпожа Дейл.
— Справя се прекрасно — каза Мейсън, — но стана така, както предполагах. Може да не я видите до утре. Дела, ако Хамилтън Бъргър започне да ме търси, кажи му, че съм излязъл и не знаеш как може да се свърже с мен.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
При откриването на съда на следващата сутрин Хамилтън Бъргър стана и каза с усмивка на лице:
— С уважението на Съда, Ерик Хансел беше на свидетелската скамейка и при отлагането на делото въпросът, който възникна за разпита на Хансел, беше във връзка с жените-съучастнички.
Съдията Кийтли кимна.
— Съдът приема вашето възражение, господин Бъргър. Законът дава право на защитата да опровергае този свидетел като покаже, че той е бил обвинен в повече от едно престъпление. Това не позволява на адвоката да внесе доказателства за специфичните подробности с цел да омаловажи свидетеля. Това е решението на съда. Господин Хансел ще застане на свидетелската скамейка. Продължете с разпита, господин Мейсън.
— В този случай — Мейсън попита Хансел, — как получихте информацията, която ви даде възможност да се обърнете към Хансел, както казвате, че сте направили?
— Вие ми я дадохте, като се втурнахте към затвора, за да освободите Вероника Дейл под гаранция.
— И по какъв начин ви насочи към това господин Адисън, обвиняемият в случая? — попита Мейсън.
— Ами, сър, прекарвам доста време в стаята на пресата в полицейския участък. Познавам някои от момчетата там и чрез споразумения с един мой приятел имам определени предимства. От време на време давам на момчетата някаква информация и винаги съм готов да помогна. Те също ми дават информация. Никой от тях, разбира се, не знаеше с какво се занимавах. Те всички си мислеха, че събирах информация за статиите на мой приятел. И това е, което правех повечето от времето. Е, когато се разчу, че вие сте се втурнал натам, за да защитите някакво маце, което било обвинено в скитничество, това не означаваше много за останалите момчета, но аз се интересувам точно от такива работи. Започнах да се оглеждам. Разбрах, че момичето е било регистрирано в хотел „Рокауей“ и че обвинението срещу него е било отменено.
Все още нямах за какво да се хвана, но отидох до хотел „Рокауей“ и им казах, че представлявам пресата и че искам да знам за случая и служителя, на който му беше дошло до гуша да го разпитват, ми каза, че е дал цялата информация, която е имал на полицията, че мацето дошло, за да си наеме стая, че управителя на хотела бил телефонирал, за да се погрижи тя да получи стая.
Отидох при управителя на хотела. Казах му, че представлявам един журналист и че ние искаме да знаем как е станало така, че тази сладурана е спечелила личното му внимание. Излъгах го здраво като му казах, че имаме информация, че тя била негова мацка и той се паникьоса и изплю камъчето, преди да се усети. Каза, че Адисън му се е обадил, за да запази стая за нея. Е, дотук не бях постигнал нищо освен много тичане, но отидох при Адисън и преди още да съм говорил с него десет секунди, разбрах че съм ударил кьоравото. Тогава — е, нали знаете, тогава го притиснах.
