Мейсън се усмихна.
— Е, поне можем да опитаме. Ще се свържем с Хамилтън Бъргър и ще му кажем, че майката на Вероника е при нас и иска да види Вероника и ще го попитаме дали дъщерята може да дойде да ни посети.
— Бъргър ще побеснее — каза Дрейк.
— Разбира се — му каза Мейсън. — След това ще размисли и ще разбере, че е изпуснал една възможност. Ще се обади и ще настоява да разговаря с госпожа Дейл, за да й каже, че ако тя отиде в неговия кабинет, ще може да се срещне с Вероника.
— Не мислиш ли, че ще се сети за това първия път?
— Не — каза Мейсън. — Ще бъде твърде ядосан. Къде я държиш, Пол?
Дрейк каза:
— Поех риск. Регистрирах я в хотел „Рокауей“. Виждате ли, дъщерята е била регистрирана там, след като е тръгнала. Всичко се връзва с версията, която й пробутвам, че търся Вероника за нея.
— Не е необходимо да пробутваш нищо на тази жена — каза Мейсън. — Тя е доста умна и ако не е част от изнудвачески кръг, то тогава съм доста слаб познавач. Хайде да отидем да я обработим.
Мейсън улови погледа на Дела Стрийт:
— Вземи си доста тетрадки и химикали, Дела. Ще вземем изказване от Лора Мейл Дейл. Ще ти разкажа подробностите по-късно. Да тръгваме.
Тримата излязоха през изхода и влязоха във вътрешния коридор, взеха асансьора и се втурнаха към хотел „Рокауей“ с колата на Мейсън.
— Стая 612 — каза Дрейк. Качиха се и почукаха на вратата.
Един мъж отвори вратата половин инч и каза с дрезгав, войнствен глас:
— Вие пък какво искате?
След това разпозна Пол Дрейк, отвори вратата и каза:
— О’кей, шефе, влез.
Дрейк застана настрана. Дела Стрийт влезе в стаята, последвана от Пери Мейсън. Дрейк влезе последен.
Стаята беше всекидневната на двустаен апартамент. Двамата детективи, които пазеха мястото, бяха мускулести мъже, които бяха напълно способни да се грижат за себе си, в случай на нужда.
— Къде е тя? — попита Пол Дрейк, като огледа стаята.
Единият от мъжете се усмихна и каза:
— В съседната спалня, лежи и почива. Дори не е регистрирана в хотела и доколкото някой шпионин може да разбере, тази стая дори не е наета. Двамата сме тук, за да обсъдим някаква бизнес-сделка, в случай, че някой задава въпроси.
Дрейк, който изведнъж застана нащрек, каза:
— Откъде знаете, че е още там? Откъде знаете, че не е излязла през другата врата или изхода при пожар или…
— Спокойно — каза говорителя на двамата детективи. — Вратата е заключена, а ключа е в нас. От страна на коридора има знак „НЕ БЕЗПОКОЙТЕ“. Няма никакъв изход в случай на пожар. Там е. Искаш ли да говориш с нея?
Дрейк кимна.
— Ще я доведем.
— Момент — каза Мейсън. — Мисля, че ще бъде по-добре, ако просто й съобщите, че има посетители и ние тримата влезем. Ще бъде по-лесно, отколкото ако тя влезе тук.
— О’кей.
Мъжът, който явно командваше положението, кимна на другия, който почука на вратата на съседната стая и каза:
— Имате посещение, госпожо Дейл.
Вратата се отвори. Чуха женски глас да задава въпрос. След това човекът на Дрейк каза:
— О, не се притеснявайте за дрехите. Това са познати. Ще останат само за малко. Ето ги.
Той отвори вратата със замах и кимна.
Дела Стрийт, която влезе първа в стаята, изведнъж спря, погледна въпросително назад към Мейсън, след това се овладя и влезе така спокойно, като че ли нищо не се беше случило.
Мейсън, който очакваше да види жената, която беше влязла в неговия кабинет и му беше разказала за дъщеря си, се опитваше да се пребори с изненадата, която се изписа на лицето му, когато видя слабата, износена от работа жена в късните си четиридесет, която се усмихна срамежливо на Дела Стрийт и каза:
— Здравейте, носите ли ми информация за моята дъщеря?
Мейсън пристъпи напред и каза:
— Името ми е Мейсън. Това е Пол Дрейк, детектив. Ще се опитаме да открием дъщеря ви. В случая тя е свидетел. Ще се обадя на хората, които са я задържали, за да видя дали ще я пуснат да дойде тук.
Дрейк, леко объркан, каза:
— Мислех, че вие двамата се познавате. Не сте ли била в канцеларията на господин Мейсън?
Тя се усмихна и поклати глава:
— Мили Боже, аз току-що дойдох в този град! Умирам от желание да видя Вероника. Не съм я виждала повече от година. Изпрати ми картичка от хотел „Рокауей“, така че си помислих, че ще дойда и…
— Не сте я виждала повече от година? — попита Мейсън.
— Точно така.
— Къде живеете?
— В един малък град в Индиана. Не бихте познал името. Имам малък ресторант, нищо претенциозно, само осем или десет маси. Храната е хубава, чиста и домашно приготвена.
— Вие ли сте майката на Вероника? — попита Мейсън. — Не сте някоя, която се представя за майката?
— Какво имате пред вид, като казвате „представя се за майката“, господин Мейсън?
— Нищо. Няма значение. Разкажете ни за Вероника.
— Какво искате да знаете за нея?
— Колко е годишна, например?
Госпожа Дейл се намръщи и каза:
— На осемнадесет, почти деветнадесет… но, почакайте, момичето — за Бога, та тя е на двадесет. Господи, как лети времето!
— И не сте я виждала повече от година?
— Точно година. Може малко повече. Знаете ли дали е добре, господин Мейсън? Наистина се тревожех за нея. Последният път, когато тръгна…
— Оставяла ли ви е и преди?
— За Бога, да, тя си е редовна малка скитница. Предполагам, че съм очаквала твърде много от нея. Градът е доста малък. Няма много млади хора. Предполагам, че Вероника е самотна там, но тя ми помагаше в ресторанта, сервира и е винаги толкова радостна и щастлива. Клиентите я харесват и — е, когато Вероника беше там, просто нямах никакви проблеми с помощта.
— Кога ви напусна за пръв път?
— Чакайте да помисля, преди три или четири години?
— Какво направи?
— Просто стана и тръгна и не чух нищо за нея два или три месеца. Бях ужасно разтревожена. Дори се обадих в полицията. След това тя се появи. Просто се е возила на стоп. Каза, че се е разходила и е видяла страната и че вече е готова да се установи и да работи. Е, да, но не за дълго. Само след три-четири месеца старата страст да пътува отново я обзе и преди да разбера, тя беше вече тръгнала.
— Сама ли?
— Сама — каза госпожа Дейл. — Не ме разбирайте погрешно. Вероника е добро момиче. Може да се е качила в нечия кола, когато е започнала, но това е всичко.
— Сигурна ли сте?
