Адисън.?
— Не.
— Но номера, който имате точно преди това — каза Мейсън, — хайде да го погледнем — 458533. Спомняте ли си тази кола?
— Не — каза тя, — съвсем не.
Изведнъж Адисън скочи на крака.
Мейсън му посочи с поглед да седне:
— Седни — каза той.
Но Адисън с изумление и изненада, изписани на лицето, изрече:
— Това е номерът на колата на Ферел!
— Какво? — възкликна Мейсън.
— Точно така — каза Адисън настойчиво. — Това е номерът на колата на Едгар Ферел.
Хамилтън Бъргър ожесточено запрелиства папките си:
— Трябва да има някаква грешка — каза той.
— Погледнете лицето на свидетелката, ако мислите, че има грешка — каза Мейсън. — След това, ако наистина искате да направите нещо, вземете отпечатъци на тази млада жена и ги сравнете с отпечатъците на загадъчната жена, която е била в къщата на Ферел непосредствено преди убийството.
И Мейсън драматично се върна до стола си и седна.
В съдебната зала настана адска глъч. Съдията Кийтли и пристава се опитаха напразно в продължение на няколко секунди да въдворят ред, след което съдията Кийтли каза:
— Искам тишина в залата! Ако наблюдаващите не могат да запазят спокойствие, ще бъдат изведени. Сега, да продължим с този случай по подходящ начин.
— Ваше Благородие — попита Бъргър, — мога ли да помоля за кратка отсрочка?
— Не — отсече съдията Кийтли. — Продължете с разпита, господин Мейсън.
— Ваше Благородие, преди да продължа с разпита, искаме да се вземат отпечатъци на тази свидетелка.
— Нямате право на такива изисквания — каза Бъргър. — Това е просто демонстрация…
— Ако си мислите, че е демонстрация — прекъсна го Мейсън, — погледнете отпечатъка върху тази водна чаша, която свидетелката държеше в ръка. Има отпечатък, който, както ще разберете, съвпада точно с единия от отпечатъците, които вашият свидетел каза, че е намерил в онази къща. Сега да вземем и другите отпечатъци.
— Да се вземат другите отпечатъци — каза съдията Кийтли. — Къде е свидетелят с отпечатъците? Да излезе и да разясним всичко това.
Джордж Малден излезе напред с малка кутия, която съдържаше принадлежности за вземане на отпечатъци.
Вероника Дейл му подаде ръката си. С лице безизразно като на восъчна кукла, тя го остави до вземе отпечатъци от пръстите й. Мейсън след това отиде до масата на Хамилтън Бъргър, където сравни отпечатъците с останалите. През цялото това време Вероника Дейл очевидно мислеше, но лицето й запази детското си изражение на абсолютна невинност. На челото й нямаше нито една бръчица.
Хамилтън Бъргър се изкашля два пъти, изправи се мудно и каза:
— Еднакви са, Ваше благородие — и седна.
— Сега — каза Мейсън, — хайде да ни разкажете какво правихте в къщата, в която е било извършено убийството, Вероника. Посредством вашите показания, вече установихме факта, че сте била в околността по време на убийството.
Съдията Кийтли се наведе напред и каза:
— Вземете микрофона, млада госпожице и отговорете на въпроса.
Вероника Дейл каза съвсем уверено:
— Бях в къщата само за няколко минути.
— Кой ви заведе там? — попита Мейсън.
— Господин Ферел.
— Така е по-добре. Сега да изясним нещата — каза Мейсън. — Как се срещнахте с господин Ферел?
Тя каза:
— Аз… заедно със стопирането се занимавам и с една странична работа.
— Каква странична работа? — попита Мейсън. Тя каза:
— Така се прехранвам. Излизам на пътя и позволявам на хората да ме качват в колите си. Първо излизам от града, след това се обръщам и се връщам в града. Качвам се само при възрастни мъже в хубави коли. Разказвам на всички тези мъже за нещастния си дом и как съм тръгнала по света да си търся късмета. Казвам на всичките, че съм на осемнадесет.
— Каква е целта?
— Без съмнение, всички са добри. Избирам хубавите коли. Питат ме колко пари имам, аз им казвам, че имам само няколко цента. Почти винаги ми дават пари. Никога не е по-малко от пет долара; понякога даже и петдесет.
— Това вече е нещо — каза Мейсън. — А когато се качихте при господин Ферел?
Тя каза:
— Бях се возила при един много добър господин. Той ми беше дал десет долара. Знаех, че няма да ми даде повече. Казах му, че искам да сляза на бензиностанцията и да се оправя преди да вляза в града. Той не искаше да ме пусне, но аз бях настоятелна и му казах да не чака.
— Тогава пътувахте към града?
— Да.
— И какво се случи?
— Докато бях на бензиностанцията, господин Ферел се появи. Той пътуваше в противоположна посока, но посоките не са от значение за мен, защото това, което на мен ми трябваше, беше контакта.
— Значи, преценихте господин Ферел и го погледнахте многозначително?
— Трябва да съм изглеждала тъжна и безпомощна.
— След това какво се случи?
— Господин Ферел ме попита дали имам нужда от превоз, попита ме в коя посока пътувам.
— След това какво се случи?
— Качих се в колата му. Докато се возих, прецених колата. Беше натоварена като за дълъг път. Запознах се с господин Ферел и му разказах моята история.
— И той ви даде пари?
Тя каза:
— Мисля, че щеше да ми даде пари. Каза ми, че трябвало да отиде за малко до провинциалното си имение; щял да се среща с някакви хора там и че след това щял да се върне в града и ако се върнех с него, щял да се погрижи за място, където да пренощувам и за работа.
— И какво се случи тогава?
Тя каза:
— Отидох до къщата с него. Той непрекъснато ми говореше, че с него съм в безопасност и да не се притеснявам. Спря колата и ме попита дали искам да вляза. Казах му, че искам, защото в колата беше студено. Заобиколих я и видях номера, както винаги. Направих се, че вадя нещо от чантата си и записах номера. След това влязох в къщата с него.
— И какво се случи след това?
— Той запали една газова лампа, запали огън в една печка с дърва. Извини се за състоянието на къщата и каза, че тя била просто скривалище, защото работел върху някаква бизнес-сделка, която била толкова тайна, че никой нямал понятие от нея. Изведнъж се засрами и предложи, когато дойдат посетителите му, аз да се скрия, защото той не желаел тези хора да си помислят нещо погрешно за нашите взаимоотношения.
— Какво стана след това?
— Една кола зави по пътеката. Господин Ферел каза: „Ето ги и моите хора. Ако обичаш, изчакай в
