кухнята, скъпа… надявам се, че няма да ти е много неудобно. Няма да се бавя, а след това ще те заведа в града и ще се погрижа за подслон и работа“.
— И вие какво направихте?
— Тръгнах към кухнята. Господин Ферел надзърна през прозореца, за да види колата, след това изведнъж дойде бегом до кухнята побелял като платно.
— И след това?
— Той каза „За Бога, съпругата ми! Не знам откъде е разбрала за това място. Излизай! Излизай през задната врата! Излизай в полето. Където да не може да те открие! За Бога, бързай!“
— И какво се случи?
Тя каза:
— Не знаех какво да правя. Той отключи задната врата, отвори я и почти ме избута в нощта.
— Ти какво направи?
— Започнах да тичам, като се стремях къщата да остане между мен и колата. Беше тъмно и аз се спъвах и падах, след което спрях да бягам в паника и започнах да вървя. След това изведнъж си спомних за малката чанта, която винаги носех със себе си. Бях я оставила в колата на господин Ферел и се уплаших, че съпругата му може да претърси колата и да намери моята чанта.
— И се страхувахте, че това ще създаде неприятности на господин Ферел? — попита Мейсън.
— Страхувах се, че ще създаде неприятности за мен. Всички мои дрехи и принадлежности бяха там. Бях се упражнявала да си събирам багажа така, че да мога да нося много неща в малко пространство.
— И какво направихте?
— Докато тя беше в къщата, аз просто се върнах бързо, отидох до колата на господин Ферел, тихо отворих вратата и извадих чантата си. Беше, разбира се, върху всичко останало — и, повярвайте ми, в тази кола бяха натъпкани страшно много вещи за къмпинг, които приличаха на спален чувал, екипировки и тям подобни.
— Добре. Взехте чантата. След това какво направихте?
— След това — каза тя — се отдалечих от къщата. Не беше моя работа да се намесвам в каквито и да било домашни неуредици и нямах никакво намерение да взимам участие в ничие бракоразводно дело.
— В коя посока тръгнахте?
Тя се усмихна накриво и каза:
— И аз не знам. Тръгнах да правя завой, за да изляза на пътя. Вървях известно време, след което се натъкнах на някаква ограда от бодлива тел. Успях да пропълзя под оградата и се озовах в някакви храсти, върбови храсти, както предположих. Повървях още малко и се загубих.
— След това?
— След това — каза тя — се паникьосах. Предполагам, че съм потичала малко, не знам. Съвсем се раздърпах и най-накрая се осъзнах и овладях положението. Реших, че ще чакам докато мине кола по магистралата. Помислих, че ще я чуя.
— Чухте ли я?
— Да, чаках около пет минути, след което чух кола по магистралата. Не беше дори и близко до мястото, където си мислех, че е магистралата. Мислех, че магистралата е пред мен, а тази кола беше зад мен, от лявата ми страна. Разбрах по звука, който издаваше колата, че се движи по магистралата и аз тръгнах в тази посока.
— След това какво стана?
— По това време вече бях осъзнала, че съм се държала като глупачка и започнах да вървя внимателно и стигнах до други върбови храсти. Беше валяло предната нощ и на места беше доста кално. Опитах се да ги избегна и да вървя по по-високите места. Разбрах, че се движа по някакво речно корито и че ако се движа по заоблените камъни, ще мога да се опазя от калта. От време навреме минаваха коли по магистралата, така че знаех, че се движа в правилна посока. След това разбрах, че съм пристигнала почти до магистралата и осъзнах, че изглеждам много зле. Така че спрях на някакво възвишение и си свалих полата. Отворих чантата, извадих една четка за дрехи и я изчетках. След това изчетках обувките си. Чорапите ми се бяха изпонакъсали. Извадих нови от чантата и ги обух в тъмнината. След това гримирах лицето си доколкото можах, сложих си червило и почувствах, че видът ми е приличен.
— След това?
— След това тръгнах много внимателно, за да не скъсам чорапите си и да не влизам в повече храсти, стигнах до магистралата и седнах. Стоях само няколко минути, след което чух как една кола тръгва от това, което тогава си мислех, че е фермерска къща. Нямах никаква представа, че съм толкова близо до къщата, където бях оставила господин Ферел. Трябва да съм вървяла в кръг. Сега разбирам, че колата на господин Адисън всъщност е потеглила от онази къща, но тогава изобщо не го осъзнах.
— А изстрелите?
— Честна дума, когато ги чух, си помислих, че е двигателят на някой камион.
— Кога ги чухте?
— Беше — не знам, десетина минути преди да стигна до магистралата.
— Не ми ли казахте, че сте ги чула точно преди да стигнете до магистралата?
— Това е точно преди да стигна до магистралата.
— Десет минути?
— Вероятно.
— Не ми ли казахте, че…
Тя каза отчаяно:
— Добре, опитах се да се предпазя, доколкото можех. Исках да имам колкото е възможно по-солидно алиби. Не исках никой да мисли, че съм била около онази къща, когато са били отправени изстрелите, така че може да съм позасенчила малко времето.
— Много малко?
— Ами, вероятно.
— Не знаете ли колко дълго е била колата на господин Адисън до къщата на Ферел преди да я чуете да тръгва?
— Не.
— И когато сте я чула да се движи по черния път, да прекосява дървения мост и да се изкачва по хълма към магистралата сте мислела, че идва от съвсем друга къща?
— Господин Мейсън, ще бъда откровена с вас. Мислех си, че съм поне на една миля разстояние от мястото, където ме остави господин Ферел.
— В интерес на истината — каза Мейсън, — през цялото това време единствената ви мисъл е била за вас самата, нали?
Тя леко разтвори очи:
— Ами, разбира се. За кого другиго да мисля?
— И разказа, който измислихте за страстния женкар в закрития „Линкълн“ е пълна лъжа?
— Да.
— В действителност вие имате номерата на всички коли, в които сте се возила през онзи ден? Внимавайте, млада госпожице, защото можем да проверим всяка секунда от вашето време.
— Да — каза тя, — можете да проверите тези номера. Те всички ще ме помнят.
— Колко пари взехте през този ден?
— Около осемдесет долара.
— Това средна печалба ли беше?
— Справям се доста добре. През повечето от времето печеля най-малко толкова.
— Това е всичко — каза Мейсън. — Нямам други въпроси.…
— Аз нямам никакви — каза Хамилтън Бъргър. Съдията Кийтли каза:
— Мисля, че при дадените обстоятелства, Съдът ще направи отсрочка до утре сутринта в десет часа. Междувременно искам да бъде проверена всяка дума от разказа на тази млада жена и предлагам прокурорът и полицията да направят по-нататъшно разследване, за да се разбере какво точно се е случило на местопрестъплението и предлагам тази свидетелка да бъде обвинена в лъжесвидетелстване.
— Да, Ваше благородие — каза Хамилтън Бъргър съвсем сдържано.
