печата, когато телефонът на бюрото й звънна.
Тя го вдигна и каза:
— Здравейте — слуша известно време, намуси се, погледна колебливо Пери Мейсън, след това госпожа Дейл. Каза на телефона:
— Не е възможно точно в момента. Ще ви се обадим след малко. Да, само след момент… Да, след съвсем малко. — Тя свали слушалката, надраска някаква бележка, след което напечата квитанцията.
Когато подаде квитанцията на Мейсън, бележката върху нея гласеше: „Адисън се обади, че трябва да ви види веднага. Беше доста разстроен.“
Мейсън кимна, смачка бележката, хвърли я в кошчето за боклук, подписа квитанцията и я подаде на госпожа Дейл.
— Мисля, че всичко е наред — каза той, — и се страхувам, че трябва да ви помоля да ме извините. Ужасно съм зает и трябва да се обадя на един клиент.
— О, разбирам — каза тя и се изправи на крака. — Много ви благодаря, господин Мейсън.
— Най-добре оставете адреса си при…
— О, но аз вече го сторих. Дадох го на вашата телефонистка.
— Добре, благодаря — каза Мейсън и се изправи.
— И няма да споменавате на никого за моето посещение, нали?
— И на Вероника ли?
— За Бога, не. Не искам това момиче да разбере, че съм била в града. Ако разбере — е, разбирате нали, че би си помислила, че я шпионирам. Тя е много докачлива.
— Да предположим — каза Мейсън, — че Вероника дойде и пожелае да ми плати?
Госпожа Дейл помисли върху това за момент, след това каза:
— Просто й кажете, че таксата е платена от един приятел, господин Мейсън. Няма нужда да казвате повече от това, просто, че е била платена от приятел. А сега, господин Мейсън, просто не трябва да ви отнемам повече време.
Тя се поклони, кимна усмихнато към Дела Стрийт и излезе от канцеларията.
Мейсън каза:
— Тя явно е изровила доста информация за съвсем кратко време, Дела. Пол Дрейк трябва да я наеме за детектив.
— Предполагам, че наистина е изцедила онази камериерка — каза Дела Стрийт. — Да ви свържа ли с Джон Адисън?
Мейсън кимна.
Дела Стрийт се свърза и каза:
— Ето го, господин Мейсън.
Мейсън вдигна телефона и каза:
— Обаждал сте се, Адисън.
— Да, да. Трябва да те видя веднага. На момента!
— Може ли да ми кажете за какво се отнася?
— Не по телефона. Не и когато говоря от канцеларията. По дяволите, не. Искам да те видя. Не искам да те чакам пред кабинета ти. Искам да дойда и веднага да вляза.
— Ела и ще влезеш веднага — покани го Мейсън. — Между другото току-що случаят на твоята приятелка Вероника получи интересно развитие…
— По дяволите, Мейсън — изкрещя Адисън по телефона, — престани да говориш за нея като за моя приятелка!
— Не е ли такава?
— Не — изкрещя Адисън. — Идвам. Искам да те видя веднага щом пристигна!
И Адисън трясна слушалката без дори да каже „дочуване“.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Гърти, приветливата телефонистка, влезе на пръсти в личния кабинет на Пери Мейсън.
— Господи, господин Мейсън — прошепна тя със страхопочитание, — господин Адисън е отвън и е много напорист.
Мейсън се усмихна:
— Той е свикнал да получава своето поне в деветдесет и девет процента от случаите. Кажи му да седне.
— Не иска да седне, господин Мейсън. Върви напред-назад и гледа свирепо. Каза ми да ви кажа, че е тук и че иска да ви види веднага.
Мейсън каза:
— Накарай го да почака няколко минути заради принципа и го изпрати да влезе.
Джон Рейсър Адисън представляваше доста нелепа гледка, когато влезе в стаята след три минути.
Очевидно мъж свикнал да се държи авторитетно и гордо, сега той беше така разстроен, че неговите внимателно отмерени крачки се бяха превърнали в бързи, къси стъпки, когато той се впусна към Мейсън.
Гърти, по-късно в разговор насаме с Дела Стрийт, се изрази образно: „Той ми напомняше за гъсок, който се опитва да отиде някъде бързо, а в действителност изобщо не мърда, само размахва опашка по-бързо от обикновено.“
Адисън беше набит, широкоплещест индивид, който обръщаше особено внимание на дрехите си. Изучил начините, по които да накара хората да идват при него, сега, когато беше необходимо той да отиде при хората, се намери в непознати води.
— Здравейте, Адисън — каза Мейсън, заобиколи бюрото и подаде ръка.
Адисън почти пренебрегна поздрава със своето повърхностно здрависване.
— Мейсън, забъркал съм се в ужасна каша — дяволска каша!
— Седнете — каза Мейсън. — Хайде да чуем.
Адисън впи поглед в Дела Стрийт.
— Познавате госпожица Стрийт, моята секретарка — каза Мейсън. — Тя присъства на всички мои срещи, води записки и подрежда фактите. Можете да й имате абсолютно доверие.
— Не желая да се доверявам на никого — каза Адисън. — Напоследък прекалих с това.
Мейсън просто се усмихна, седна зад бюрото и зачака Адисън да продължи.
Явно скритото напрежение беше твърде голямо за притежателя на универсалния магазин.
— Е, добре — каза той, — да бъде както желаеш. По дяволите, всеки се налага в последно време.
Дела Стрийт държеше дискретно молив върху отворения си тефтер.
— Какво точно се е случило? — попита Мейсън.
— Мейсън, изнудват ме.
— Кой? За колко? Заради какво?
— Мъж, за когото не съм и чувал преди, някой си на име Дъндас, Джордж В. Дъндас.
Мейсън се усмихна и каза:
— Джордж В., така ли? Предполагам, че любящата майка на господин Дъндас го е кръстила Джордж Вашингтон с надеждата, че и от него ще излезе баща на нацията, вместо това, обаче, той става изнудвач.
— В интерес на истината — каза Адисън, — мисля, че името му е Уитли. Мисля, че пише вестникарски статии с името на Джордж Уитли Дъндас, клюкарски статии, които, доколкото знам, се появяват в един булеварден вестник. Изрязал съм една такава статия за теб.
Ръката на Адисън, с добре оформен маникюр, издърпа с нервно движение портфейла от вътрешния джоб и извади сгънато парче вестник.
— О, да — каза Мейсън като огледа статията. — Една от онези клюкарски истории, които печелят публика с инсинуациите си — той избра един пасаж наслуки и прочете, — „коя млада омъжена жена се е разхождала из нощните заведения с «приятеля на семейството»? И осъзнава ли мъжленцето й, че вече се е консултирала със скъпоплатен адвокат?“
