Мейсън вдигна поглед и каза:
— Тези истории са добро четиво за хора с определени интереси. Не можеш да разбереш дали са верни или не. Ако познаваш някого, който да е прицел на слухове, тогава всичко е ясно, но тази „млада омъжена жена“, чието име дискретно не е споменато, може просто да е плод на въображението на Джордж Уитли Дъндас. Какво иска Дъндас от теб?
— Аз не контактувам директно с Дъндас — каза Адисън, — а с човек на име Ерик Хансел, който казва, че е куриер на Дъндас и събира повечето от фактите, които Дъндас използва в своите статии.
Мейсън каза:
— Това ми намирисва на сладък изнудвачески капан. Като се замислиш, ти в същност нямаш никакви доказателства срещу Дъндас. Куриерът може всеки момент да отрече, че има нещо общо с Дъндас.
— Предполагам, предполагам — Каза Адисън нервно. — Не ме интересуват подробностите. За мен това си е чисто и просто изнудване.
— Разкажи ми как стана всичко.
Адисън кръстоса левия крак върху десния, върна левия крак обратно на земята, след това кръстоса десния крак върху левия.
— По дяволите — каза той, — не знам откъде да започна.
— Започни със срещата си с тази девица — каза Мейсън.
Адисън очевидно се стресна:
— Какво? Какво каза?
— Чу ме.
— Ти откъде знаеш, че тя има нещо общо с това?
Мейсън просто се усмихна.
— Е — каза Адисън, — предполагам, че мога и оттам да започна. Беше около девет часа — вторник вечер. Видях тази млада жена с лек куфар на пътя. Не беше вдигнала ръка, но поведението й красноречиво показваше, че има нужда от превоз.
— Ти спря ли?
— Отначало не спрях. Предположих, че е някоя стара закоравяла стопаджийка и аз в никакъв случай не исках да имам нищо общо с нея.
Минах покрай нея, но през това време я погледнах и видях, че беше младо, сладко момиче. Просто не можех да я оставя там, където някой безпринципен и безотговорен човек можеше да я вземе и да се възползва от нея. Спрях колата и я върнах назад.
— Тя благодарна ли беше?
— Беше много мила — каза Адисън.
— Продължавай — каза сухо Мейсън.
— Естествено — каза Адисън, — когато човек вземе в колата си такава млада, непринудена, свежа и непорочна дама той неминуемо започва разговор.
— Добре, дай ми фактите.
— Отначало имаше известно стеснение — каза Адисън. — Тя ме преценяваше. Поведението й беше някак си неуверено, предпазливо и малко неспокойно, но скоро я успокоих и убедих, че се возеше с човек, чийто интерес към нея беше чисто бащински.
— Чисто — повтори Мейсън безизразно.
— Какво?
— Продължавай.
— Скоро тя вече ми се доверяваше и ми разказваше за своя живот. Имала добра майка, много я обичала. Но детето просто било отегчено до смърт от малкото градче, където живеела майка му. И но всичко си личало, че момичето никога нямало да се измъкне от ужасно скучната атмосфера на малкия град.
— Какъв е бил животът й у дома? — попита Мейсън.
— Нямало такъв. Бащата е починал. Майката държи малък ресторант на около петдесет мили от Индианаполис. Твърде далеко е, за да се посещават представления и все пак твърде близко, за да потича бизнеса в големия град като оставя този малък градец сравнително безлюден, или поне така аз разбрах от това, което тя ми каза. Веднъж започнала, тя говореше така доста свободно. Детето трябвало да сервира, да мие чинии и да помага. За нея това било печалната монотонност на тежката работа в малкото градче. Всички интересни млади мъже отишли в големите градове, където имали повече възможности. Тези, които останали не притежавали нито романтика, нито душевност, нито плам.
— Тя явно доста те е впечатлила.
— Какво те кара да кажеш това? — отсече ядосано Адисън.
— Заради начина, по който си запомнил думите й — „няма душевност, няма плам“.
Адисън погледна свирепо.
— Колко е годишна? — попита Мейсън.
— Осемнадесет.
— Сигурен ли си?
— Не, по дяволите! Как мога да бъда сигурен? Да не би да съм бил там, когато се е раждала или…
— Видя ли шофьорската й книжка?
— Не. По дяволите, Мейсън, не бих могъл да разбера възрастта на момиче като нея, каквото и да ми беше казала между шестнадесет и двадесет и пет щях да й повярвам.
— Добре — каза Мейсън, — какво стана с теб по-нататък?
— Е, тя ми каза съвсем откровено, че е решила да тръгне по света и да си търси късмета, да се опита да си намери работа някъде и да бъде независима. След това щяла да пише на майка си и да й каже къде се намира.
— Каза ли ти името на майка си?
— Не, не разбрах много подробности по онова време. Бяхме заедно съвсем кратко време, само двадесет мили и аз се интересувах повече от това какво тя възнамерява да прави за в бъдеще, по-точно какви бяха плановете й и къде възнамерява да отседне.
— Какво ти каза?
— Призна, че няма много пари и че няма никакъв определен план. Беше млада жена, която разчиташе на себе си и вместо да отбягва житейския опит, тя явно изгаряше от нетърпение да го получи. Това — по дяволите, Мейсън — това ме шокира. Изплаши ме. Толкова съм планирал през живота си и съм работил толкова упорито, за да се почувствам сигурен, че тази млада жена желае с нетърпение да прекара една нощ в странен град, където не познава никого, с недостатъчно пари, за да си купи малко храна, а да не говорим за подслон.
— Така че ти й даде пари.
— Проблемът не беше толкова лесен — каза Адисън. — Ставаше въпрос и за това да си получи стая в някой приличен хотел. Както вероятно разбираш, Мейсън, в наше време не можеш просто да влезеш в някой хотел и да получиш стая. Първо на първо хотелите се отнасят доста неохотно към непридружени жени, когато не знаят нищо за произхода им. Имаше и друго — дори и с цялата охота на този свят е невъзможно да се получи прилична стая без да има резервация отпреди дни, даже седмици.
— И ти какво направи?
— Аз спрях на една бензиностанция извън града, обадих се на един мой приятел, управителя на хотел „Рокауей“. Казах му, че щях да изпратя една млада жена на име Вероника Дейл да потърси стая в хотела му. Исках той да се погрижи да има стая на разположение и той ме увери, че тя ще има подходяща стая. Казах му, разбира се, че гарантирам за нея.
— И после?
— Върнах се в колата, закарах момичето до хотел „Рокауей“ и й казах да влезе и да си вземе стая. Останах пред хотела докато се уверих, че се е регистрирала и получила стая. Нали знаеш, Мейсън, че в повечето от тези хотели запазват една-две стаи, без значение колко са претоварени, за спешни случаи — дублирани резервации, в който случай хотела може да бъде отговорен, или когато някой влиятелен клиент дойде неочаквано — изобщо за стоте и един случаи, които могат да възникнат.
— След това?
— След това си отидох в къщи, доволен, че съм направил всичко, което съм могъл.
