— Научил си, че е била арестувана за скитничество?
— Да.
— Как?
— Дежурната полицайка на затвора ме извика, каза че Вероника пожелала да бъда уведомен, че не позволила да ми се обадят предната вечер, защото не искала да ме безпокои. Представяш ли си? Сладкото, чисто, младо същество прекарало цяла нощ в затвора, просто защото…
— Как е разбрала кой си? Даде ли на това момиче визитната си картичка?
— Честно казано, Мейсън, не съм. Срамувам се от себе си, но въпреки всичко има известни предпазни мерки, които човек с моето положение трябва да вземе. Въпреки това, предполагам, че тя е задоволила съвсем естественото си любопитство. Докато съм се обаждал по телефона от бензиностанцията, тя трябва да е прочела регистрационната бележка, която беше на волана и е запаметила името и адреса ми. Така че е помолила дежурната полицайка да ми се обади.
— Кога се обадиха, че са я арестували за скитничество?
— Точно преди да ти се обадя.
— Добре — каза Мейсън, — сега вече имам пълна информация. Предполагам, че не си я виждал, откакто уредих да я освободят.
— Но да — каза Адисън. — Аз я назначих на работа. Обадих й се в „Рокауей“ и й предложих да се срещне с управителя на магазина.
— Кога направихте това? — попита Мейсън.
— Скоро след като тя беше освободена от затвора. Ти ми се обади от фоайето на хотел „Рокауей“ и ми каза, че всичко било уредено и че момичето било в стаята си, така че аз се обадих малко след твоето обаждане.
— Това сега го чувам за първи път…
— Не съм разговарял с теб оттогава.
— Искам да кажа, че не ми каза, че възнамеряваш да го правиш.
— По дяволите, Мейсън, държиш се така, като че ли това момиче е отровно!
— Явно ти е трудно да я забравиш.
— Не говори така. Казвам ти, момичето е чисто, сладко и обичливо дете.
— Всякакво изнудване, предполагам, е чисто съвпадение — каза Мейсън.
— Съвпадение е, разбира се — раздразни се Адисън. — Почакай да ти кажа как стана всичко.
— Точно това искам — съобщи Мейсън.
— Е — каза Адисън, — когато Вероника Дейл ми се обади, аз й поговорих съвсем искрено и бащински. Казах й че не може да се носи из страната, още по-малко нощем, без да има срамни преживявания. Казах й, че не искам да я тревожа ненужно, но й обърнах внимание върху някои сексуални убийства, които са се случвали из страната и след това я изпратих да се види с началника на личен състав.
— И й даде работа?
— Предполагам, че са й дали работа. Фактът, че е отишла в отдела с карта от мен, трябва да й е осигурил работа. Аз естествено предположих, че така е станало. Дори не си направих труда да проверя.
— Значи, доколкото ти е известно, тя работи в твоя магазин, в момента.
— Бих казал, да.
— Добре, а Дъндас?
— Този човек, Ерик Хансел, ми се обади и ми каза, че искал да ме интервюира във връзка с една статия, „малка личностна характеристика“ беше изразът, който той използва. Е, нали знаеш, Мейсън, че човек с моето положение не може да си позволи да обиди пресата. Не се крия от публичността. Никога не съм го правил.
— Не — каза сухо Мейсън.
— Е — каза Адисън, — интервюто беше съвсем различно от това, което очаквах. Господин Хансел се оказа червенокос, лекомислен млад човек, който би могъл да се свърже по-скоро с мошениците по конните надбягвания, отколкото с почтените хора на пресата. Той ми зададе няколко въпроса за живота ми, моя партньор и бизнеса ми — неуместни, лични въпроси, зададени по безсрамен начин. И когато вече бях на път да го изхвърля той ме попита за взаимоотношенията ми с Вероника Дейл. Това направо ме порази, Мейсън. Този човек явно доста се беше потрудил, за да събере тези факти. Той явно знаеше, че аз се бях обадил на управителя на хотел „Рокауей“ и ми каза, че Джордж Дъндас щял да издаде нещо за мен в клюкарската колона и искал да знае дали има истина в слуха, че възнамерявам да се оженя за Вероника Дейл, млада жена, която била настанена в хотел в центъра на града с помощта на моите връзки и е била арестувана и обвинена в скитничество същата вечер.
Страхувам се, че изгубих търпение, Мейсън. Изкрещях му. Казах му да върви по дяволите, а той просто драсна клечка кибрит на бюрото ми, запали си цигара, погледна ме покровителствено и каза: „Добре, дебелак, ще пуснем статията…“ Представяш ли си, Мейсън, в собствения ми кабинет това младо, грубо нищожество се обърна към мен с думата „дебелак“!
— Известно неуважение — каза Мейсън, като внимателно се въздържа да не погледне към Дела Стрийт.
— Неуважение! — възкликна Адисън. — Това беше върхът на нахалството!
— И ти го изхвърли?
— Е — каза Адисън, — положението малко се усложни. Ако Дъндас публикува нещо такова…
— Ти ще съдиш вестника за клевета — каза Мейсън.
— Но, Мейсън, има някои осъдителни обстоятелства — искам да кажа, че обстоятелствата са невинни, но лесно е да се види как могат да бъдат изкривени. Както отбеляза Хансел, те можеха да изтъкнат определени факти. Аз бях довел Вероника Дейл в града. Бях се обадил на управителя на хотела, настоявайки младата жена да получи стая, заявявайки, че гарантирам за нея. Тя беше арестувана за скитничество. Бях наел моя личен адвокат да я освободи под гаранция и да се погрижи обвинението да бъде отхвърлено. След това я бях назначил на работа в моя магазин. Естествено, не бих искал да видя тези неща в печата. Можеш да разбереш положението ми. Всичко е достатъчно невинно, но все ще се намери някой, който ще свие цинично вежди пред всичко това. Последователността е изобличаваща.
— Така е — отвърна Мейсън.
— И така — каза Адисън, — нещо трябва да се направи и то веднага.
— Колко иска Ерик Хансел?
— Не каза. Достатъчно умен е. Пари изобщо не бяха споменати. Хансел просто каза, че събира факти за статиите на Дъндас, че бил събрал известно количество факти и искал да ги потвърди. Искаше да ме интервюира. Искаше да кажа със сигурност дали някои неща бяха истина или не.
— И какво му каза?
— Казах му, че всякакви инсинуации, че интереса ми към Вероника Дейл е нещо повече от бащински са върха на абсурда. След това той ме помоли да потвърдя или да отхвърля определени факти и аз разбрах, че навлизам в доста дълбоки води. Казах му, че не можех да му отделя повече време и го изгоних от канцеларията.
— И след това? — попита Мейсън. — Веднага след това ли ми се обади?
— Не, Мейсън, не го направих.
— Защо?
— Не знаех точно какво да направя — каза Адисън. — Крачех в канцеларията в продължение на, по дяволите, не знам, може би час. Мисълта да дойда при теб с това нещо ми беше по-противна от всичко друго през живота ми. Имам чувството, че стоиш и ми се смееш. Имаш едно такова самодоволно поведение — по дяволите, Мейсън, казвам ти, ти би постъпил по същия начин в подобна ситуация. Знаеш, че е така!
— Кога се състоя интервюто ти с Хансел?
— Бих казал преди час и половина.
— Той остави ли визитна картичка? — попита Мейсън.
— Не, даде ми телефонен номер. Разбира се, Мейсън, цялата противна работа е едно изнудване, но се пипа толкова умно, че не можеш да докажеш, че е изнудване. Ето номера.
