светлина… усещам, че сме някак открити, лесно забележими… всеки може… е, разбирате, през илюминатора… — тя спря и се засмя спазмодично.
Мейсън духна незабавно свещта.
— Е, така е по-добре — поуспокои се Дела. — Имах усещането, че нечии очи ни дебнат през илюминатора.
Мейсън я обгърна с ръка.
— Забрави всичко това. И жива душа не знае, че сме тук.
Тя се усмихна в знак на извинение и се притисна до неговото закрилящо я рамо. Огънят пращеше весело. Малки румени пламъчета играеха през отвора на печката. Тишина легна над тях, тишина, нарушавана само от лекото плискане на водата около корпуса на яхтата. Корабчето се навеждаше бавно надясно, като това ставаше едва доловимо.
Мейсън погледна светещия циферблат на часовника си и реши:
— Сега е времето да легна на пода в позата на трупа.
Дела погледна към тъмночервеното петно върху килима.
— Не ми харесва да ви гледам легнал там.
— Защо?
— Картината е много зловеща. Може да ни донесе… Не можете ли да легнете на друго място но същия начин?
— Не. Експериментът трябва да се проведе точно при същите условия.
Мейсън се обтегна на пода, като главата му се отпусна на няколко сантиметра от прага на кабината.
— Добре ли е, Дела?
— Всичко изглежда толкова тайнствено. Кара те да мислиш за духове.
— Ех, да можеше някак си духът на Милфийлд да дойде и ни разкаже точно как е станало всичко това, то би било отдих за нас.
Дела се приближи и седна на пода до него. Дланта й се плъзна надолу по ръката му, пръстите й напипаха неговата длан и се обвиха около нея.
— Не забравяй, че трябва да ме считаш за труп — потупа я той по рамото.
— Но не се чувствувате като труп? — засмя се тя.
— Не.
Яхтата изскърца леко, накланяйки се още малко.
— Все още няма достатъчно наклон, та да ме прати до отсрещната стена. Когато стане тона, да не забравим да засечем точно времето. Къде е електрическото фенерче, Дела?
— На масата.
— Ама какъв ден бе днес в съда, а? Корав като този под, но все пак се усещам добре.
— Не бива да вземате всичко толкова дълбоко — погали тя челото му.
— Ъхъ — съгласи се Мейсън сънливо, а минутка по-късно провлече — колко е часът?
— Наближава 1:30 — погледна тя часовника му.
— След десетина-петнадесет минути ще разберем всичко. Изведнъж Дела промени положението си.
— Не е необходимо да лежите така неудобно. Я си повдигнете главата — и тя я положи на скута си. — Така можете да разкажете за всичко, което има да се случи, както ако главата ви се търкаля по пода.
— Не бива — протестираше сънливо Мейсън. — Главата ми трябва да с там долу… на йода… Искам точно да узная времето… О, добре… може би всичко ще е по-добре, ако се отпусна напълно.
Пръстите й докосваха леко челото му, галеха веждите му и затворените очи, приглаждаха назад косата му.
— Лежете си само и се отпуснете — шепнеше тя.
Мейсън повдигна ръка, намери нейната, доближи я до устните си, задържа я за миг така и после я отпусна. Спокойното му и равномерно дишане показваше, че е заспал, и в съня си още веднаж той посегна за ръката й и я задържа на гърдите си.
Минутите течаха без промяна в обстановката. Дела Стрийт седеше неподвижна. Яхтата, заседнала вече здраво в тинята, изглежда бе престанала да се накланя повече. Дрямката обхвана постепенно и Дела. Топлината на кабината, обгърналата ги дълбока тишина, отпускането на нервите след тежкия ден в съда и късния час, прибавен към всичко това, оброни главата й в приятно сънно замайване.
Внезапно подът се раздруса и след миг се наклони стръмно надясно. Изведена рязко от сладката дрямка, Дела отначало не успя да издаде никакъв звук, а се улови инстинктивно за дръжката на вратата. Отпуснатото тяло на Пери Мейсън се търкаляше надолу. Пробуден от дълбок сън, той рефлекторно се мъчеше да впие пръсти в килима, а след миг Дела чу тъп удар, когато тялото на адвоката срещна дясната ниска стена на кабината. Веднага след това прозвуча смехът му в тъмнината.
— Е, Дела, предполагам, че заспах хубавичко и всичко това се свърши. Сега е точно 1:43. Съгласно моите пресмятания това прави четири часа и една минута след кулминацията на прилива. Естествено в последователните кулминации съществува незначителна разлика, която трябва де се има предвид, но това е почти нищо и…
— Какво има? — сподави уплашен вик Дела, когато той спря рязко да говори.
— Слушай! — предупреди тихо той.
От непрогледния мрак навън долитаха ритмични глухи удари, които с всяка измината минута ставаха все по-отчетливи. Това бе шум, който предизвикват весла, когато при всяко гребване се трият в ръба на лодката.
— Какво е това? — прошепна Дела.
— Гребна лодка — отговори с приглушен глас Мейсън.
— Идва към нас?
— Да.
— Допускате ли, че това е човекът, който идва да ни прибере с гребна лодка? Моторът може да се е повредил нещо и…
— Твърде рано. Бъди спокойна, Дела! Къде си?
— Ей тук, до печката. Търся ръжена. Ако това е убиецът…
— Ш-ш-ш-т! — предупреди Мейсън. Той се отправи в тъмното към нея.
— Нека се опитаме да намерим джобното фенерче.
— Търсих го вече — прошепна тя. — Когато яхтата се наклони рязко, трябва да е паднало от масата. Ето, шефе, по-добре вземете ръжена. Той е тежък и…
Лек внезапен удар поклати яхтата, когато идващата лодка се удари о нея. По палубата над главите им закънтяха тежки стъпки. Люкът изтрака и се плъзна по шините.
Мейсън бързо придърпа Дела към вратата.
— По-скоро тук, в ъгъла! — пошепна той.
В следния миг сноп от силна светлина освети кабината, след което мигновено угасна. Кракът, поставен на горното стъпало, се извъртя изведнъж и спря. За секунда натрапникът остана неподвижен, после кракът бързо изчезна. Люкът изтрещя обратно на мястото си. Стъпки прекосиха наклонената палуба, а след това се чуха и в лодката. Греблата заудряха яростно по водната повърхност.
— Бързо! — и Мейсън се насочи към стълбата. — Намери фенерчето, Дела! Пипай по ниската част на стаята, там ще се е спряло, подай го!
Мейсън се покатери по стъпалата, отмести люка и главата и раменете му бяха обгърнати от студения въздух. Тънката мъгла се бе превърнала във влажен дебел пласт, увиснал на вълма над водата, поглъщащ звуците и объркващ посоките. Ударите на веслата звучаха панически откъм млечния мрак.
— Хей, ти, върни се обратно! — закрещя Мейсън.
Бесният плясък на веслата се ускори още повече и друг никакъв отговор не дойде от обвитата в мъгла тъма.
— Ето фенерчето, шефе — и Дела Стрийт тикна металическия цилиндър в ръката му. Той натисна бутончето и сноп светлина се удари в стената от мъгла. Ефектът бе същият, както ако би се опитал да прекара лъч през шише с мляко.
