Подремнаха в бялата тишина около час, след това отново тръгнаха на път.
Отначало й се стори, че има халюцинация. След това обаче се убеди, че усеща миризмата на животински изпражнения и дим. Миризма на човешко присъствие, която нямаше как да се обърка с нещо друго.
— Хора! — извика тя. Клайв я погледна уморено.
— Къде?
— Усещам миризмата на хора. Клайв подуши мъгливия въздух.
— Нищо не усещам.
— Аз пък усещам! — възбудено възкликна тя. — Казах ти, че ще срещнем хора. Наблизо има селище. Той я погледна скептично. Миризмата обаче непрестанно се засилваше и накрая и Клайв успя да я усети. Надделяваше миризмата на дим — кисела и усилена от влажния въздух.
Най-сетне стигнаха друга пясъчна ивица, дълга поне петдесет метра. През мъглата Франсин успя да различи силуетите на три-четири примитивни лодки, издълбани от цели дървесни стволове, оставени до самата вода. Видя и купчинка нарязани бамбукови пръти. Бяха стигнали някакво селище.
— Стигнахме — каза бодро Франсин. — Селамат — извика на малайски в мъглата. — Има ли някой тук?
След вика й тишината сякаш се сгъсти. Клайв остави вързопа на земята и каза:
— Ще ида да проверя какво става.
— Недей. По-добре аз да проверя.
— Защо?
— Не забравяй, че съм туземка — каза му тя с усмивка. Настроението й бе повишено и бе изпълнена с възбуда. — Ще се справя с това по-добре от теб. Ти остани при Рут.
— Добре — съгласи се той неохотно. — Ако ти потрябва помощ, викай.
Тя тръгна в мъглата и напрегна очите си, за да различава по-добре контурите на това, което виждаше. Миризмата на пушек ставаше все по-силна. Тя се озова в призрачен свят, образуван от безброй оттенъци на сивия цвят. Мина през нещо като ниви и градини. В здрача са появиха бананови и сагови дървета, покрити с плодове. От уханието на зрелите банани устата й се изпълни със слюнка. Едва удържа на желанието да откъсне някой узрял банан — кражбата на плодове не бе най-добрият начин да се установят добри отношения. Стигна някакъв бамбуков плет и се наведе над него. Отново извика. И отново никой не й отговори. Чу грухтене и застина. Нещо зашумоля в храстите. Сърцето й затуптя от вълнение. Изпод храсталаците се появи прасе, спря за миг и я погледна с малките си тъжни очи. А след това Франсин видя човешка фигура. Не бе обаче на земята. По някакъв невъзможен начин плавеше във въздуха непосредствено над прасето, сякаш движена от вълшебни сили. Потта замръзна върху кожата й — това беше обесен човек.
По-нататък в мъглата видя още двама обесени. На земята лежеше четвърта фигура — гола жена. Бе убита с щик или разстреляна, това не можеше да се различи от разстояние, а Франсин не пожела да се доближи. Във въздуха се носеше вонята на разложена човешка плът. Не бе необходимо да си задава въпроса кой е сторил всичко това.
Франсин се обърна и затича обратно. Мокрите листа жулеха лицето й. Препъна се болезнено в нещо и отскочи. Бе купчина обелени кокосови орехи.
След малко видя силуета на голяма постройка, подобна на хамбар. Знаеше какво представлява: едновременно общо жилище и склад, примитивна постройка, вдигната върху колове. Бамбуковият й покрив бе почернял и на едно място зееше. Бе запалена и частично изгоряла. Франсин не посмя да надникне вътре. Върна се при Клайв запъхтяна.
— Какво има? — попита разтревожено той.
— Японците!
— Кога?
— Не знам. Видях хора, обесени на дърветата. Също и тялото на мъртва жена…
Той я прегърна. Очите й се напълниха със сълзи.
— Войници видя ли? — попита Клайв. Тя поклати глава в знак на отрицание. — В такъв случай не сме на Ява — каза навъсено той.
— Нищо чудно вятърът да ни е върнал на Суматра.
— Един Бог знае къде сме. Трябва да се махаме оттук.
— Какво да правим? Можем да попаднем на тях — каза Франсин и изтри сълзите си. — А може и да не се върнат. Селото е безлюдно. Тук има храна, Клайв. Банани и саго. А може да има и ориз. А и общата постройка не е съвсем изгоряла. Би трябвало да останем. Няма смисъл да продължаваме.
Той се замисли, после каза:
— Добре. Нека обаче първо разузнаем.
Франсин кимна към Рут, която мълчаливо хвърляше камъчета в потока, и прошепна:
— Клайв, не искам тя да види това. Можеш ли да направиш нещо?
— Не се безпокой. Стой тук и не мърдай, докато не те повикам.
После тръгна предпазливо в мъглата с паранга в ръка. Мъглата бе застрашителна и изпълнена с невидима заплаха. Франсин бе уморена от кръвопролитията. Бяха изгубили много, бяха пътували много и бяха минали през безброй премеждия. Нима всичко в крайна сметка все пак трябваше да приключи с пленяване и смърт от японците?
Изпита суеверен ужас от тези безмилостни врагове, които, изглежда, вече бяха навсякъде. От облаците до сърцето на джунглата. Колко глупаво бяха подценявали силата им. Дълги години се бяха присмивали на евтините им стъклени дрънкулки, на фотоапаратите им, подобни на консервени кутии, на смехотворните японски имитации на истински предмети. Въобще не си бяха дали сметка колко безмилостно ефективни бяха тези „имитации“. Едва след като японците нахлуха в Китай светът започна да разбира истинската им сила, да проумява истинските им намерения. А сега, когато сянката на техните бомбардировачи и танкове бе покрила света, вече бе твърде късно.
— Ще останем ли тук? — попита Рут.
— Може би.
— Къде отиде Клайв?
— Да ни направи къща.
— И какво прави?
— Чисти.
— Какво чисти?
— Мръсно е.
— Защо е мръсно?
— Престани! — Детето от много време не бе показвало такава разговорливост. Франсин пипна челцето му. Бе сухо и хладно. Дали пък продължителното гладуване не се бе отразило положително на Рут?
— Я виж, мамо. Човек — внезапно прошепна Рут и се хвана за дрехата на Франсин.
Рут вдигна очи. На няколко крачки от тях стоеше полугол дивак и ги гледаше.
Сърцето й застина. Не можеше да помръдне. Нямаше представа как така бе могъл да се появи в мъглата, без тя да го забележи.
Думата „дивак“ изникна в съзнанието й внезапно и съвсем неволно. Човекът беше само по набедрена превръзка. Франсин бързо погледна ръцете му. Не държеше нищо. Безстрастното му лице приличаше на маска. Продължиха да се гледат в напрегнато мълчание.
Най-сетне Франсин реши да го наруши.
— Това вашето село ли е? — попита с разтреперан глас. Човекът не отговори.
— Това вашето село ли е? — повтори Франсин. — Нямаме лоши намерения. Рут продължаваше да се гуши в нея. До първия човек се появи втори. Имаше не само набедрена превръзка, но и парче плат на главата. Ленти от същия плат бяха вързани около лактите и бедрата му. Двамата си казаха нещо на език, който тя не знаеше. След това тръгнаха към нея и Рут.
