Застинала от страх, Франсин приклекна. Те дойдоха при нея и по-високият мъж я заговори на малайски.
— Какво прави белият господин?
— Отиде да свали мъртъвците.
— Защо?
— Защото не искам детето да ги види. Много е малко. — Устата й бе пресъхнала. — Решихме да останем тук за известно време. Няма къде да отидем. Мъжът я огледа. Голата му кожа бе татуирана с черни рисунки. Върху двете му рамене бяха изобразени сложни розетки. Друга рисунка красеше гърлото му.
— От кого се криете? — попита той.
— От японците — отвърна Франсин. Даваше си сметка, че ако отговорът й е неправилен, на човека няма да му струва нищо да свали паранга от кръста си и да я съсече с един удар.
Той кимна и каза:
— Те са и наши врагове. — Рут все още се притискаше в рамото й. — Аз съм Нендак — каза мъжът. — Ела с мен. Тя стана. Краката едва я държаха. Тръгнаха мълчаливо към селото. В мъглата глухо се чуваше как някой копае. Мъжът хвана със силната си ръка Франсин за лакътя и я поведе. След секунди видяха Клайв. Целият плувнал в пот, той копаеше яма с открита някъде мотика. До него, положени едно до друго, лежаха пет тела. Едното беше на дете.
Клайв се обърна и ги видя. Очите му се разшириха. Погледна Франсин въпросително. Тя поклати незабележимо глава.
— Какво прави? — попита Нендак.
— Копае гроб — отговори тя.
— Нито мястото е подходящо за погребение, нито начинът. Кажи му да спре.
— Клайв, той иска да спреш да копаеш — каза му тя на английски.
Клайв остави мотиката и излезе от ямата. Краката му бяха покрити до коленете с червена кал.
— Враждебно настроени ли са? — попита тихо той.
— Не знам.
Нендак мрачно заоглежда труповете. Когато стигна до жената и детето, ги повдигна и ги притисна към гърдите си, като мълчаливо сведе глава. Другият мъж, който по-трудно прикриваше чувствата си, закри уста с ръка и заплака.
Франсин и Клайв не казаха нито дума. Клетите убити хора бяха роднини на мъжете. Сега поне имаха общ враг.
Високият мъж се обърна към тях и каза мрачно на Франсин на малайски:
— Почакайте тук. Не отивайте никъде.
— Каза да стоим тук — обясни Франсин на Клайв.
— Попитай ги за японците — отвърна Клайв. — Попитай ги къде сме.
Двамата мъже обаче, без да обръщат внимание на Франсин и Клайв, се заеха с пренасянето на телата в склада, едно по едно. Франсин се бе примирила със съдбата си. Бяха успели да стигнат дотук. Това място бе най-малкото спирка по пътя им. Пътуването им бе спряло за известно време, независимо дали тук щяха да открият смърт, или спасение.
Третият мъж, който се появи, бе по-възрастен. Тюрбанът му бе украсен с пъстри пера, които се клатеха, докато вървеше. Посребрялата му коса се спускаше върху раменете му и обграждаше свирепото лице на патриарх.
След като погледна тримата пришълци, той взе кофа с вода и започна мълчаливо да измива телата. Лъч слънчева светлина бавно проникна на поляната и Франсин успя да огледа по-добре постройката. Бе голяма сграда, издигната на колове. Стените и покривът й бяха направени от бамбукови пръчки, покрити с палмово кече. Бе дълга почти петдесет метра. От едната й страна имаше бамбукова веранда, от другата — няколко малки колиби, също издигнати на колове. Около постройката бяха засадени папая, саго, таро и други растения. Франсин реши, че някъде наблизо трябва да има оризища. Досега не бе виждала толкова примитивно село — в континентална Малая хората бяха живели по този начин преди сто или повече години.
Започнаха да идват още хора. Мъже и жени, млади и стари. Жителите на селото се завръщаха по домовете си. Жените носеха на ръце бебета и малки деца. Възрастните мъкнеха кошници с ориз. Младите носеха прасенца или кокошки. По петите им вървяха кучета и големи прасета.
Франсин и Клайв, седнали на земята до полуизкопания гроб, наблюдаваха и чакаха. Поляната започна да кънти от гласове, макар и никой да не ги заговори с изключение на малките деца, които ги засипаха с въпроси. Франсин успя да различи единствено отделни думи на малайски, но не разбра останалото. Вече бе почти сигурна, че не са на Ява или Суматра. Вероятно се намираха на някой от хилядите големи и малки острови, разпилени из Източнокитайско море.
— Все още сме в малайските държави — каза тихо на Клайв.
— Защо мислиш така? — отвърна той, докато наблюдаваше с удивление островитяните.
— Защото в езика им има много малайски думи. А високият мъж говори добър малайски.
— Къде сме в такъв случай?
— Не знам.
Всяка поредна група новопристигнали отиваше да огледа телата, положени върху верандата. Някои от хората се завайкаха или разплакаха. Повечето гледаха труповете сериозно и мълчаха. Церемонията бе председателствувана от възрастния мъж с пъстрите пера, чиито черни очи виждаха всичко. След като отдаваха почит на мъртвите, почти всички островитяни отиваха да позяпат с любопитство пришълците. Любопитство, което обаче не бе натрапчиво.
Всички бяха голи от кръста нагоре. Мъжете имаха набедрени превръзки, а жените поли. Гърдите им обаче бяха голи — нещо, което не можеше да се види в мюсюлманската част на Малая. Както мъжете, така и жените бяха красиви и добре сложени. Почти всички мъже имаха татуировките по тялото си: по гърдите, ръцете и бедрата.
Сред насажденията от банани и саго започна да се вие стълб дим. Няколко жени отидоха до брега на реката и, подредени една до друга, започнаха да пълнят парчета от бамбук с ориз. Мъглата започна да се разсейва и слънцето покри медената им кожа с пъстри светлосенки. После поставиха бамбуковите стъбла върху наредени над огън скари, за да се запарят. Въздухът се изпълни с уханието на готвен ориз. Франсин усети как устата й се пълни със слюнки.
Наоколо свободно се разхождаха кучета и прасета. Пъстри петли, отглеждани очевидно повече за красота, отколкото за храна, ожесточено се биеха помежду си. Безлюдната допреди малко зелена джунгла се изпълни с бърборене и шум. Четирима-петима млади мъже се покатериха върху постройката и се заеха с поправянето на покрива. Насякоха бамбукови пръти и бързо запушиха дупката. Изчезнаха и последните следи от мъгла. Както бе предположила Франсин, имаше и оризища. Бяха разположени зад постройката. Селището заемаше разчистена част от джунглата с диаметър от около седемстотин метра. Самата джунгла представляваше непроницаема зелена стена, която го защитаваше. На брега, където ги бе видял високият мъж, сега имаше много лодки. Очевидно лесен достъп до селото имаше единствено откъм реката. Жените започнаха да приготвят обяда — разбъркаха задушения ориз с малки парченца риба, печена на скара. Франсин усети как стомахът й започва да се свива. Рут скимтеше от глад.
— Тихо, мила. Може би след малко ще ни предложат нещо за ядене — каза й Франсин.
Прецени, че селото наброява около сто и двадесет жители. Нендак ги поведе към малка група хора, седнали със скръстени крака около тъкана покривка, върху която бяха поставени съдове с ориз, яйца, риба и зеленчуци. Семейството с жестове ги покани да си вземат от храната. Франсин им благодари и напълни с храна една от чиниите, които им предложиха.
Забеляза, че нито един член от семейството на Нендак не докосна храната. Някои от жените плачеха, като притискаха устата си с ръка.
— Вие няма ли да ядете? — попита Франсин, вече поднесла шепа ориз към устата си. Нендак поклати глава.
— Не можем. Мъртвата жена бе най-малката ми сестра. Детето бе нейно. Двама от мъжете бяха мои зетьове. Франсин сведе съчувствено глава, като се възхити от самообладанието му.
— Не знаех.
