После се обърна към Клайв и му обясни. Той присви очи.
— В такъв случай и ние няма да се храним — каза той и понечи да върне ориза.
— Нямате причини да скърбите заедно с нас — каза Нендак.
— Мъжът ми бе убит от японците — каза Франсин, като с тези думи поиска да му обясни, че разбира трагедията на неговото семейство. — Те убиха и много мои приятели.
— Значи си вдовица? — Да.
Той кимна към Рут.
— Детето твое ли е? — Да.
Нендак кимна към Клайв.
— А господинът?
— Той е новият ми мъж.
— Той има добрината да се опита да погребе нашите мъртъвци. Само дето не знаеше как да се направи. Нендак отново им поднесе храна. — Яжте. Много сте отслабнали. Няма да ни е приятно да гледаме как се измъчвате от глад.
Тя преведе думите му на Клайв и след кратък размисъл те се подчиниха. Храната бе проста, но невероятно вкусна.
— Попитай го къде сме — каза Клайв.
— Как се казва това място? — попита Франсин. Нендак поклати глава.
— Казва се Румах Нендак.
Това означаваше просто „Домът на Нендак“. Значи Нендак беше вожд на селото. Франсин кимна с разбиране.
— Благодаря. Пострадахме от бурята — добави тя. —
Сега не знаем къде се намираме.
— В Саравак.
Франсин внезапно почувствува отпадналост. Подозираше това.
— А как се казва вашият народ?
— Ние сме народът ибо.
— Кой е кралят ви? — попита Франсин.
— Крал Джордж VI — гордо отвърна Нендак.
— Аз се казвам Ю Фа — каза Франсин. Знаеше, че ще им е по-лесно да произнасят китайското й име. — А господинът се казва Нейпиър.
После се обърна към Клайв.
— Намираме се в Саравак, Клайв. На остров Борнео. Тези хора са от народността ибо.
Той изстена.
— Отклонили сме се на повече от сто и петдесет километра.
— Поне са лоялни на британската корона — каза Франсин. — Това означава, че вероятно няма да ни изядат.
— Тази шега според теб уместна ли е? — попита Клайв сухо.
Останалите селяни ги наблюдаваха с нескрито любопитство, докато те се хранеха, и говореха на висок глас. Вероятно коментираха външния вид на пришълците.
Нендак също не откъсваше поглед от тях. После попита:
— Откъде идвате?
— От Сингапур. Пътувахме с кораб и се надявахме да стигнем до Ява. Нападна ни японски самолет. Капитанът на кораба бе убит. След това бурята ни домъкна тук.
Нендак кимна с разбиране.
— Бурята бе свещена, защото ни спаси. Японците се опитаха да опожарят селото. Бурята загаси пожарите.
— Водят ли се боеве на тази земя?
— Много. Японците дойдоха с много самолети. Сега всички господа са в лагер за военнопленници.
— Цял Саравак ли окупираха? — попита Франсин удивено.
— И Бруней — отвърна Нендак сухо. — И Сабах, и Калимантан. И Сингапур ли завзеха?
Франсин кимна.
— Да. Нендак, ние се бяхме отправили за Батавия. Знаеш ли какво се е случило там?
— И Батавия е превзета.
От тези думи й стана лошо и тя обясни на Клайв чутото.
— Цяло Борнео е окупирано. А той казва, че и Батавия е в ръцете на японците.
— Разбирам — каза Клайв. Тонът му беше спокоен. Франсин обаче си даваше сметка, че той е не по- малко отчаян от нея. — Попитай ги защо японците са постъпили с тях така. — Той посочи запаления склад.
— За да се страхуваме от тях — обясни Нендак. — Знаят, че ги мразим и че сме лоялни към британците.
— Японците наблизо ли са? Нендак кимна утвърдително.
— В града.
— Далеч ли е оттук?
— На един ден път, ако се ходи пеша. Това им се стори ужасяващо близко.
— Ще се върнат ли?
— Да — отвърна Нендак. — Господинът не може да остане тук. Ще трябва да напуснете селото. Аз ще ви отведа.
— Къде?
— В Калимантан. Ще трябва да вървим много дни през джунглата. Там познаваме хора, приятели на холандски мисионери, които имат голяма лодка. С нея ще ви отведат на островите. Оттам партизаните ще ви отведат в Австралия. Обясни това на господина, Ю Фа. И не забравяй да се храниш.
Без да спира да се храни, Франсин преведе казаното на Клайв.
— Казаха, че не бива да се задържаме тук дълго. Нендак ще ни изведе.
— Да — каза Клайв. — Ако японците ни открият тук, ще избият цялото село. — Протегна ръка на Нендак. — „Сама-сама“4, Нендак.
Нендак стисна ръката му.
— Значи трябва да продължим пътя си — каза Франсин.
— Ще направим всичко, което трябва — каза Клайв и я погали по лицето. Знаеше, че е измъчена. В момента тя благодареше на съдбата за храната, за компанията, за самия факт, че са живи.
— Добре — каза тя.
Клайв й се усмихна. После взе една главня от огъня и започна да изгаря пиявиците по краката им.
През нощта отново валя. Дъждът започна с гръмотевици, а после премина в продължителен порой. През цялото време се чуваше тропането на капките по покрива от палмови листа и плющенето му в листата на горските дървета.
Всички останаха да спят на дългата закрита веранда. Франсин се бе свила с Рут и Клайв под едно плетено одеяло, което някой им бе дал. Мракът бе пълен — нямаше нито една светлинка. Хората тихичко разговаряха. Час след здрачаване цялото племе заспа.
Франсин лежеше в прегръдките на Клайв. Сънят обаче не идваше. Умът й бе изпълнен с образи от преживяното. Много от тях бяха отвратителни. При все това за своя изненада тя установи, че през изминалите няколко седмици бе виждала и ужасяваща красота. Японските бомбардировачи, прелитащи над гроба на Дейвънпорт. Детето, родено в противовъздушното скривалище. Денят, в който се люби с Клайв за пръв път и усети как в сърцето й се разгаря любов. Дори и червеният пламък на избухващите бомби, запечатал се в паметта й, притежаваше някаква странна красота. Спомни си гнева на морето и небето. Храмовата красота на тропическата гора. Раждането, любовта и смъртта. Дивата красота на природата и дивия мрак на човешкото сърце.
Под постройката се разхождаха прасета, които търсеха остатъци от храна, изпаднали през процепите на пода. Петлите кукуригаха победно цяла нощ и това дразнеше нервите.
На верандата се бяха разположили и всички кучета на селото. Търчаха по нея, играеха си и мекият шум
