— Не и в моя живот, сестро.
— Струва ми се, че би могъл да ощастливиш някоя жена, Клей.
— Старая се да ощастливя повече жени. Това не е ли по-похвално в очите на Бога?
— Не богохулствувай. Бих се радвала да дойдеш тази неделя с мен на църква. Ще те запозная с някои чудесни момичета.
— Да бе — ухили се Клей. — Сигурно са от тези, дето носят шапки с пластмасови цветя.
— Би се изненадал от тях — каза сестра му.
— И те биха се изненадали. — Той взе трите книги с най-много илюстрации. — Ще взема тези. Останалите можеш да върнеш.
Тя прибра книгите и каза:
— Другия месец е златната сватба на мама и татко. На четиринадесети.
— Не съм забравил — излъга Клей.
— Ще им подарим сребърен сервиз.
— Не мислиш ли, че мама е измила достатъчно чинии през живота си?
Майка им бе работила четиридесет години в кухнята на един ресторант и в резултат се наложи два пъти да й правят операция на ставите. Вивиан не обърна внимание на думите му.
— Сервизът е наистина прекрасен. В кадифена кутия. Ще ни излезе по петдесет долара на човек.
Мънро извади портфейла си и й подаде стодоларова банкнота.
— Ето моя дял.
— Ще ти изпратя рестото — каза тя.
— Не ми трябва ресто.
— Ще ти го изпратя по пощата.
— Виж какво, Вивиан, купи на децата един подарък от мен. Много те моля.
Тя прибра неохотно парите.
— Ще дойдеш, нали?
— Разбира се.
— Клей, става дума за златната им сватба. Ще те подсетя ден преди това — каза тя сериозно. Той редовно пропускаше семейните празници. Предпочиташе на другия ден да слуша сърдитите укори на сестрите си, отколкото да прекара една вечер в компанията на баща си.
— Добре. — Той й изпрати въздушна целувка. — Трябва да тръгвам. Благодаря ти за книгите.
Офисът му не бе далеч и той отиде дотам пеша. Операцията по откриването на Сакура Уеда бе започнала да става много скъпа. Бе изградил хубав екип за целта, но намирането на игла в купа сено бе детска игра в сравнение с намирането на човек в Ню Йорк, особено човек, демонстрирал подобно нежелание да бъде открит. Мънро дори не знаеше дали тя все още е в Ню Йорк. Можеше да е и в Чикаго. Или в Токио.
Голямата му надежда бе в користта на хората. В „Нюз“, „Поуст“, „Таймс“ и „Вилидж Войс“, както и в редица други по-малки вестници и издания, Мънро бе поместил обява. В някои от тях дори успя да я разположи на втора или трета страница. Обявата бе една и съща във всички вестници. Текстът й бе: „Който открие САКУРА УЕДА, моля незабавно да се обади на номер“… Следваше номерът на централата на офиса му. На втория ред с дебели букви бе казано простичко „ГОЛЯМО ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ“.
Бе се колебал дали да не помести и нейна снимка и да спомене татуировката. Побоя се обаче това да не наплаши момичето и то да се укрие още по-старателно. Надяваше се някой да я издаде. Човек, от когото купува наркотици. Или пък човек, който й е дал стая под наем. Или приятелят й. Ако някой услужлив Юда не се обадеше до няколко дни, щеше да му се наложи да проведе масирана акция. Скъпоструваща операция, която можеше да продължи месеци и при това да не даде резултат.
Влезе в офиса и седна зад бюрото. Подреди върху него някои от снимките, върху които се виждаше татуировката, за да ги сравни с илюстрациите на книгите, които му бе дала Вивиан.
Досега бе възприемал Борнео като нереално място. Като нещо, което съществува само в приключенските романи. След като видя снимките, се изненада. Беше си съвсем реално място и много приличаше на Виетнам.
Прочете, че ибо е войнствено и агресивно племе. В годината, когато бяха издадени книгите, все още практикувало рязането на човешки глави. Било забранено през тридесетте години, обаче възстановено през последната година на Втората световна война, когато съюзниците привлекли племето на своя страна, за да им помогне за изгонването на японците от острова. Мънро се зачуди как ли са успели да отучат племето от този обичай след войната.
На снимките бяха изобразени много красиви хора с дивашка външност. Жените бяха с разголени гърди, а мъжете почти напълно голи. Съвършените им тела не бяха увредени от болести. Мъжете имаха много татуировки, особено на гърдите, ръцете и бедрата. Описваше се много подробно как се правят болезнените татуировки — чрез пробиване на кожата с бамбуково длето и чук. Татуировките се възприемали като достояние на мъжете и като украшение. Мънро не прочете никъде, че могат да бъдат татуирани и жените.
Не откри нито една фотография, на която да е изобразена татуирана жена. Франсин Лорънс бе напълно права в това отношение.
Взе една от фотографиите на Сакура Уеда. Момичето бе красиво. Това бе безспорен факт. Франсин Лорънс също бе красива жена. Възможно ли бе това да е нейната дъщеря, завърнала се от света на мъртвите?
Франсин Лорънс имаше основания да е скептична. Тя имаше милиони. Щеше да е луда, ако позволеше на някоя млада престъпница да си поживее добре за нейна сметка за два месеца, а след това да ограби секретната й каса и да изчезне. Мънро уважаваше малко хора, но сред тях бе и Франсин — бе я опознал по време на работата си с нея. Допадаха му твърдостта и смелостта й. Допадаше му и това, че бе наполовина китайка. Не разсъждаваше като бял човек. Можеше да разсъждава иначе, както разсъждаваше той. Можеше да огледа не само осветените места, но и сенките. Можеше да съзре формите на неща, които отсъствуваха.
Това бяха неща, които той бе усвоил във Виетнам: да вижда неща, които ги няма, и да чува неща, които не са произнесени.
Погледна фотографията на Сакура Уеда и се опита да си помисли за нещата, които не се виждаха на нея.
Сакура бе уморена. Изпитваше болка чак до костите. Стегнатите й мускули бяха започнали да треперят и й бе трудно да запази позата, поискана от Стефан. Много й се искаше да не се чувствува така слаба, да спре кашлицата. От задушаващата горещина в стаята кожата й настръхна. Тя понасяше екваториалната жега, без да се поти, но сега на клепачите й и под долната й устна бяха избили капчици пот. Разтресе я пореден пристъп на кашлица.
— Мога ли да пуша? — попита с дрезгав глас.
— С тази кашлица ли? — отвърна Стефан, съсредоточил се върху платното.
Тя преглътна. Езикът й бе станал грапав като кожа.
— Трябва да си почина.
— След малко. — Той смени четката. — Не си мърдай ръцете.
— През последния половин час въобще не си ме погледнал.
— Не мърдай.
— Трябва да си почина! — Гласът й трепереше. Понякога се чудеше защо я бе наел. Уличните му портрети бяха като снимки, обаче картините му с маслени бои бяха различни. Нищо не можеше да им се разбере. Бе нарязал тялото й на парчета, все едно е кокошка в супермаркет. Бе нарисувал отделно гърдите и бедрата. — Трябва ми малко почивка.
Той раздразнено захвърли четките.
— Добре. Почивай.
— Благодаря. — Трябваше да се държи учтиво. Да му бъде приятна. Той държеше и хляба, и ножа. Протегна ръце нагоре и се опита да си поеме въздух. Стефан бе вперил поглед в гърдите й.
— Искаш ли да се чукаме? — попита я тихо. Тя веднага настръхна.
— Казах ти, че не правя такива неща.
