— Имах предвид малко да се поразтоварим. Сакура се опита да не покаже гнева и презрението си.
В крайна сметка той нямаше как да познава страданията й и причините за поведението й.
— Не. Дай ми цигара, ако обичаш.
Стефан тръгна към нея. Тя се напрегна и прехвърли тежестта на тялото си върху единия си крак. Макар и гола, имаше вида на човек, който може да го разпори. Наподобяваше опасно животно с нокти, остри като бръсначи. Той вдигна ръце с длани към нея, за да я успокои. След това извади от джоба си пачка „Голоаз“ и й предложи цигара. С уморено движение тя взе една и я запали.
— Искаш ли кафе? — попита той.
Имаше предвид остатъците от студената безвкусна течност, която бе сварил сутринта. Тя поклати глава.
— Не.
— Колко ще почиваш?
— Пет минути.
— Добре, пет минути, не повече.
Сакура облече покрит с петна от боя халат и го загърна около тялото си. Отиде до прозореца и страстно засмука цигарата. Силният режещ дим нахлу в дробовете й и предизвика нов пристъп на кашлица. Пред очите й заплуваха малки светещи звезди. Изчака замайването да премине.
Пушеше и кашляше, и си мислеше за далечни неща. Стефан, седнал с чаша кафе в ръка, четеше „Ню Йорк Поуст“. Никога не купуваше вестници — обикновено прибираше захвърлени екземпляри по улиците.
— Говориш френски със странен акцент — каза той, докато прелистваше страниците. — Къде си го учила?
— Във Виентян — отвърна Сакура разсеяно.
— Във Виентян? — Той не изглеждаше изненадан. — Това интересно място ли е?
Това бе единственият критерий на Стефан. За него нещата бяха интересни или безинтересни. Останалите различия между тях не го интересуваха.
— Да — отговори тя. — Виентян е интересно място.
— Наистина ли? Аз пък си мислех обратното. Че Лаос е бедна и нещастна страна.
Тя не си направи труда да му противоречи и каза:
— Страната наистина е бедна.
— Във Виентян ли се сдоби с тези татуировки?
— Не. Направиха ми ги, когато бях дете.
— Странни са. Обаче не ги рисувам. Кожата не ме интересува. Интересуват ме единствено костите и мускулите. Заради това те рисувам. Ти си много силна и пъргава. Ти си мелез, нали?
— Да.
— Заради това имаш такова изключително тяло. Смесването на раси винаги е интересно. С такова тяло можеш да постигнеш много неща.
Тя отново всмука дим от цигарата и се закашля.
— Какви например?
Той вдигна поглед от вестника. Черните му очи бяха непроницаеми.
— Каквито си поискаш. Ти си дете на праха, нали?
За миг Сакура се ядоса. Въпросът му обаче бе логичен. Всякакъв друг отговор щеше да повдигне много въпросителни. Съгласи се.
— Да, дете на праха съм.
— Така и предположих. Няма нищо срамно в това. Поне си била зачената с желание. Готова ли си да почнем работа?
— Още не. — Без да чака покана, тя си взе още една от цигарите, които той бе оставил върху масата.
Стефан изръмжа недоволно и отвори уста, сякаш се канеше да възрази. В този миг обаче вниманието му бе привлечено от нещо във вестника и той го зачете по-внимателно.
Сакура отново отиде до прозореца. Над летището „Ла Гуардия“ с рев премина самолет и сянката му направи огромен черен кръст в стаята. Отчаяното й въображение насмалко не я отведе на борда на самолета, порещ ясните небеса. Само да можеше да излети оттук и да се върне при Луис. И без това се бе задържала тук твърде дълго. Пътуването и самата идея да установи контакт с Франсин Лорънс й се сториха безумие. При този опит бе изчерпала последните си средства и сили, и материални, и душевни. Бе се провалила и сега бе безсилна като умираща на брега риба.
— Можеш да си тръгнеш. Тя се обърна към Стефан.
— Какво?
— Казах, че можеш да си тръгнеш. Приключих.
— Мислех, че искаш да рисуваш още.
— Бях забравил, че трябва да изляза. — Той стана и внимателно сгъна вестника. Бръкна в джоба си и извади пари. Отброи дванадесет долара и й ги подаде. Тя бе позирала не повече от час, обаче взе парите. Не искаше да влиза в спор заради тази внезапна промяна в настроението му. — Довечера тук ли ще си? — попита я.
— Че къде другаде да бъда?
Той измъкна още десет долара и й ги подаде.
— Каза, че можеш да готвиш. Иди купи нещо за вечеря. Тя предпазливо взе парите. Стефан се бе променил внезапно.
— Искаш да сготвя нещо?
— Нали току-що ти го казах?
— Добре. Какво искаш? Риба, пиле, месо?
— Все едно ми е.
— Ядеш ли свинско? Свинското е евтино.
— Все едно ми е — повтори той.
— Кажи ми все пак какво предпочиташ — каза тя, озадачена от тази внезапна промяна.
— Каквото и да е — отсече той. — Все едно ми е. Ще вечеряме заедно. Ако от десетачката остане нещо, задръж го. — И отвори вратата, като все още продължаваше да стиска вестника. Избегна обаче погледа й. Тя усети, че нещо не е наред, но не можа да разбере какво. Разумът й се опита да отгатне скритата опасност.
— Приготвянето на една вечеря не означава, че ще се занимавам с домакинска работа — предупреди го тя сърдито.
Той махна към стълбите.
— Много бързам. Тръгвай.
— Щом казваш.
— Прибери се преди шест. Не обичам да вечерям късно.
— Добре.
При излизането си Сакура стрелна с поглед платното. Стефан бе нарисувал частите на тялото й разчленени. Бе я разфасовал наистина като кокошка в супермаркет.
— Току-що ми се обадиха — каза Клей Мънро. — Човекът е чужденец. Грък или турчин. Стефан Георги. Бил хазаин на Сакура Уеда.
Сърцето на Франсин подскочи.
— Сериозен ли е според теб?
— Описа я много точно. Описа дори татуировките на ръцете й. Твърди, че има татуировки и на други места. По една звезда на всяко бедро.
— Спи ли с нея?
— Каза, че му позирала гола. Художник е. Франсин не скри раздразнението си.
— Къде работи?
— В Южен Бронкс. Каза, че Сакура Уеда е наела стая при него от две седмици. Поиска хиляда долара. Съгласи се на петстотин. Сумата устройва ли ви?
