— Кой те отведе там?
— Не си спомням.
— Твърдиш ли, че ме помниш от детските си години?
— Не — отвърна спокойно Сакура. — Нима ти ме помниш?
Въпросът смути Франсин.
— Не — каза без никакво колебание. — Външността ти не ми говори нищо.
Видя, че на лицето на Сакура се появи странно изражение.
— Това изненадва ли те? Нима си очаквала, че ще те посрещна с разтворени обятия?
— Нищо не очаквах — отвърна тихо Сакура.
— Спомняш ли си баща си?
— Не — отвърна Сакура.
— Тези татуировки бяха ли част от твоята стратегия?
— Стратегия. — Сакура умело имитираше гласа на Франсин. — Не. Не са част от никаква стратегия. Направиха ми ги, когато бях малка.
— Племето ибо не татуира момичетата — остро каза Франсин.
— Татуировките ми не са от него.
— От кого в такъв случай?
— От хора от племето пенан, които ме осиновиха.
— Осиновили са те? Какво искаш да кажеш?
— Един ден дойдоха японците и започнаха да избиват всички наред. Спаси ме една пенанска двойка. Казваха се Ману и Вай.
— Разкажи за японците.
— Много войници. Спомням си стрелбата. И крясъците. Спомням си как накараха хората да се съберат на групи и след това започнаха да ги избиват с щикове. Избягах, защото бях малка и успях да се шмугна между тях. Скрих се в гората. Там бяха Ману и Вай. Наблюдавали всичко. Взеха ме и ме отведоха с тях. Бягаха цял ден и ме носиха на ръце, като се редуваха. Спряха едва когато бяхме много навътре в гората. — Сакура погледна Франсин. — Това мога да си спомня. Това смятам за своето раждане.
Сърцето на Франсин туптеше лудешки, но лицето й остана безизразно.
— Защо те взеха с тях?
— За да ме спасят. — Сакура направи кратка пауза. — Нямаха свои деца и искаха да ме отгледат. После ме татуираха по тяхному.
Погледът на Франсин неволно се премести към черните гривни на ръцете на Сакура.
— Направиха го с бамбукова игла и със сажди, които остъргаха от дъното на една паница — продължи Сакура.
— Как се казваше селото, в което те отведоха? Сакура присви устни.
— Вижда се, че не знаеш нищо за пенанците. Те нямат села. Живеят дълбоко в джунглата и говорят на езика на птиците и дивите животни. Не оставят следи. Не може да ги открие никой друг освен пенанец.
— Как в такъв случай се оказа в Япония?
— Един японски офицер ме взе от Ману и Вай.
— Защо?
— Позна, че не съм даячка. Известно време живях в къщата му в Кучин. Там имаше и други деца, останали сами през войната. Бе ги открил и ги бе изпратил на разни места.
— Какви места? Сакура вдигна рамене.
— Места, където да се погрижат за тях.
— Сиропиталища?
— Предполагам. Не всички японци бяха чудовища.
— Как се казваше този човек?
— Томоюки Уеда.
— Уеда? И ти взе името му? — Франсин не можеше да повярва.
— Той ми го даде и аз го взех. Нима това има значение?
Франсин се опита да разбере изражението на Сакура.
— Защо Уеда прояви интерес към теб?
— Каза ми, че съм се била различавала от останалите. Разпрати другите деца по разни места, обаче мен отведе със себе си в Токио. Нарече ме „Сакура“, защото бе пролет и вишните цъфтяха. Даде ми фамилното си име.
— През кой месец стана това?
— Не знам.
— Спомняш ли си Хирошима и Нагасаки?
— Да, разбира се — отвърна тихо Сакура. — Та кой не си спомня атомните бомби?
— Колко време след пристигането ти в Токио паднаха бомбите?
— Около година, ако не се лъжа.
— Къде е сега Томоюки Уеда?
— Мъртъв е. След войната американците го арестуваха. Осъдиха го на смърт за военни престъпления. Спомням си годината. Бе 1947.
— На колко години беше тогава?
— Не знам. Някъде на десетина.
— Как живя след смъртта на Уеда?
— Работих. Чистех и метях. Готвех. Занимавах се с какво ли не, за да спечеля пари за храна и покрив. Семейството на Уеда се държа добре с мен. Дори известно време ходех на училище. Всички обаче искаха да забравят всичко, свързано с Томоюки.
— Колко време живя в Токио?
— Бях на осемнадесет или деветнадесет години, когато напуснах Япония. Не се върнах повече там. Нищо не ме свързваше с тази страна.
Зад вратата се разнесе шум и Франсин се сети, че след малко ще я помолят да излезе. Върна се към най-главния въпрос. Към въпроса, от който зависеше всичко.
— Какво си спомняш за живота си преди японците да нападнат селото?
— Нищо.
— Нима не си спомняш звуци, гледки, миризми?
— Вече ти казах, че животът ми започна през този ден на реката — отвърна Сакура. — Не си спомням за нищо преди това. Нито за хора, нито за гледки, нито за събития. Нищичко. — Спря за малко. — Опитах се да си спомня нещо с помощта на най-различни техники: медитация, хипноза, дори наркотици. Нищо не се получи.
— Много удобен отговор. Сакура я погледна.
— Или много неудобен. Зависи от гледната точка.
— Ще открием липсващото звено. Обещавам ти това — каза Франсин тихо, но решително. Вратата се отвори и в стаята влязоха две медицински сестри. Разговорът, макар и с неудовлетворителен резултат, бе приключил.
Рентгеновата фотография на гръдния кош на Сакура Уеда бе закрепена върху екран. Доктор Парсънс, използувайки молива си като показалец, започна да обяснява.
— Това са активните рани, които са предизвикали кръвотечението. Тук, в горната и задната част на двата бели дроба, виждате стари белези. Тук и ето тук. Ако заболяването продължи да се развива, белият й дроб ще бъде необратимо увреден. — Докторът седна зад бюрото си и погледна Франсин. — Болестта трябва да се лекува, госпожо Лорънс. Иначе болната ще умре.
— Разбрах.
— Налице е известно подобрение. Лекуваме я с ежедневни мускулни инжекции стрептомицин и с две лекарства, които се поемат орално: ПАС и изониацид. Предписах също така и кортикостероиди срещу евентуална токсемия.
Франсин кимна. От счетоводството на болницата вече я бяха уведомили колко ще й струва всичко това.
