— Кой те отведе там?

— Не си спомням.

— Твърдиш ли, че ме помниш от детските си години?

— Не — отвърна спокойно Сакура. — Нима ти ме помниш?

Въпросът смути Франсин.

— Не — каза без никакво колебание. — Външността ти не ми говори нищо.

Видя, че на лицето на Сакура се появи странно изражение.

— Това изненадва ли те? Нима си очаквала, че ще те посрещна с разтворени обятия?

— Нищо не очаквах — отвърна тихо Сакура.

— Спомняш ли си баща си?

— Не — отвърна Сакура.

— Тези татуировки бяха ли част от твоята стратегия?

— Стратегия. — Сакура умело имитираше гласа на Франсин. — Не. Не са част от никаква стратегия. Направиха ми ги, когато бях малка.

— Племето ибо не татуира момичетата — остро каза Франсин.

— Татуировките ми не са от него.

— От кого в такъв случай?

— От хора от племето пенан, които ме осиновиха.

— Осиновили са те? Какво искаш да кажеш?

— Един ден дойдоха японците и започнаха да избиват всички наред. Спаси ме една пенанска двойка. Казваха се Ману и Вай.

— Разкажи за японците.

— Много войници. Спомням си стрелбата. И крясъците. Спомням си как накараха хората да се съберат на групи и след това започнаха да ги избиват с щикове. Избягах, защото бях малка и успях да се шмугна между тях. Скрих се в гората. Там бяха Ману и Вай. Наблюдавали всичко. Взеха ме и ме отведоха с тях. Бягаха цял ден и ме носиха на ръце, като се редуваха. Спряха едва когато бяхме много навътре в гората. — Сакура погледна Франсин. — Това мога да си спомня. Това смятам за своето раждане.

Сърцето на Франсин туптеше лудешки, но лицето й остана безизразно.

— Защо те взеха с тях?

— За да ме спасят. — Сакура направи кратка пауза. — Нямаха свои деца и искаха да ме отгледат. После ме татуираха по тяхному.

Погледът на Франсин неволно се премести към черните гривни на ръцете на Сакура.

— Направиха го с бамбукова игла и със сажди, които остъргаха от дъното на една паница — продължи Сакура.

— Как се казваше селото, в което те отведоха? Сакура присви устни.

— Вижда се, че не знаеш нищо за пенанците. Те нямат села. Живеят дълбоко в джунглата и говорят на езика на птиците и дивите животни. Не оставят следи. Не може да ги открие никой друг освен пенанец.

— Как в такъв случай се оказа в Япония?

— Един японски офицер ме взе от Ману и Вай.

— Защо?

— Позна, че не съм даячка. Известно време живях в къщата му в Кучин. Там имаше и други деца, останали сами през войната. Бе ги открил и ги бе изпратил на разни места.

— Какви места? Сакура вдигна рамене.

— Места, където да се погрижат за тях.

— Сиропиталища?

— Предполагам. Не всички японци бяха чудовища.

— Как се казваше този човек?

— Томоюки Уеда.

— Уеда? И ти взе името му? — Франсин не можеше да повярва.

— Той ми го даде и аз го взех. Нима това има значение?

Франсин се опита да разбере изражението на Сакура.

— Защо Уеда прояви интерес към теб?

— Каза ми, че съм се била различавала от останалите. Разпрати другите деца по разни места, обаче мен отведе със себе си в Токио. Нарече ме „Сакура“, защото бе пролет и вишните цъфтяха. Даде ми фамилното си име.

— През кой месец стана това?

— Не знам.

— Спомняш ли си Хирошима и Нагасаки?

— Да, разбира се — отвърна тихо Сакура. — Та кой не си спомня атомните бомби?

— Колко време след пристигането ти в Токио паднаха бомбите?

— Около година, ако не се лъжа.

— Къде е сега Томоюки Уеда?

— Мъртъв е. След войната американците го арестуваха. Осъдиха го на смърт за военни престъпления. Спомням си годината. Бе 1947.

— На колко години беше тогава?

— Не знам. Някъде на десетина.

— Как живя след смъртта на Уеда?

— Работих. Чистех и метях. Готвех. Занимавах се с какво ли не, за да спечеля пари за храна и покрив. Семейството на Уеда се държа добре с мен. Дори известно време ходех на училище. Всички обаче искаха да забравят всичко, свързано с Томоюки.

— Колко време живя в Токио?

— Бях на осемнадесет или деветнадесет години, когато напуснах Япония. Не се върнах повече там. Нищо не ме свързваше с тази страна.

Зад вратата се разнесе шум и Франсин се сети, че след малко ще я помолят да излезе. Върна се към най-главния въпрос. Към въпроса, от който зависеше всичко.

— Какво си спомняш за живота си преди японците да нападнат селото?

— Нищо.

— Нима не си спомняш звуци, гледки, миризми?

— Вече ти казах, че животът ми започна през този ден на реката — отвърна Сакура. — Не си спомням за нищо преди това. Нито за хора, нито за гледки, нито за събития. Нищичко. — Спря за малко. — Опитах се да си спомня нещо с помощта на най-различни техники: медитация, хипноза, дори наркотици. Нищо не се получи.

— Много удобен отговор. Сакура я погледна.

— Или много неудобен. Зависи от гледната точка.

— Ще открием липсващото звено. Обещавам ти това — каза Франсин тихо, но решително. Вратата се отвори и в стаята влязоха две медицински сестри. Разговорът, макар и с неудовлетворителен резултат, бе приключил.

Рентгеновата фотография на гръдния кош на Сакура Уеда бе закрепена върху екран. Доктор Парсънс, използувайки молива си като показалец, започна да обяснява.

— Това са активните рани, които са предизвикали кръвотечението. Тук, в горната и задната част на двата бели дроба, виждате стари белези. Тук и ето тук. Ако заболяването продължи да се развива, белият й дроб ще бъде необратимо увреден. — Докторът седна зад бюрото си и погледна Франсин. — Болестта трябва да се лекува, госпожо Лорънс. Иначе болната ще умре.

— Разбрах.

— Налице е известно подобрение. Лекуваме я с ежедневни мускулни инжекции стрептомицин и с две лекарства, които се поемат орално: ПАС и изониацид. Предписах също така и кортикостероиди срещу евентуална токсемия.

Франсин кимна. От счетоводството на болницата вече я бяха уведомили колко ще й струва всичко това.

Вы читаете Седмата луна
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ОБРАНЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату