— Гатанки?
— Да. Тестове, които той съставяше. Смяташе, че интелигентността може да се измери с помощта на тестове.
— Значи е обичал децата, така ли? — попита Мънро. — Да.
— А към теб е показал особена симпатия, така ли? — продължи Мънро. Очите му не преставаха да я наблюдават. Приличаха на две луни над джунглите, жълти и смущаващи.
— Така ми се стори.
— Ти да не би да си била едно от най-умните деца?
— Да.
— Може би най-умното?
— Поне той така каза. — Сакура не поясни, че бе успяла да оцелее именно благодарение на добрите чувства на Томоюки Уеда към нея.
— Там имаше ли други евразийски деца? — попита Франсин.
— Две, ако не се лъжа.
— На твоята възраст ли бяха?
— Не, не бяха на моята възраст.
Франсин не сваляше изпитателния си поглед от Сакура.
— Сигурна ли си?
— Съвсем сигурна.
— Не срещна ли малко момиченце на име Рут Лорънс? Малко момиченце, с което да си разговаряла? Малко момиченце, което да ти е разказало нещо за майка си и баща си?
— Не — отвърна Сакура, вече напрегната.
— Малко момиченце, което да е умряло пред очите ти? — продължи Франсин. — За което си се сетила после, когато са ти потрябвали пари?
— Нямаше подобно нещо — отвърна възмутено Сакура. — Трябва да си много проста, за да допускаш подобни неща!
— Сакура, не се съмнявам, че си много умна — каза сурово Франсин. — Ти пък не се съмнявай, че мога да разкрия всяка твоя лъжа. И че ще те накарам да платиш за всяка една от тях. Напрегнатостта на Сакура внезапно премина в разгорещеност.
— Какво? Ще ме накараш да платя? — Очите й, разгорещени от треската, запламтяха като въглени. — Нима си въобразяваш, че можеш да ми сториш зло, което вече да не съм изпитала? Нима смяташ, че ти е по силите да ми причиниш страдания, които вече не съм познала? Какъв е бил според теб досегашният ми живот? Щяла си да ме караш да плащам! Кой от нас се е разплатил с живота, Франсин? Кой според теб е редно сега да плаща?
Франсин, смутена от думите й, премина в контраатака.
— Не ми крещи. С това няма да постигнеш нищо.
— Майната ти — отвърна Сакура. — Майната ти и на теб, и на заплахите ти.
— Внимавай с приказките, момиче — изръмжа Мънро.
— За какви се мислите? За каква ме мислите? Дори и да бях най-жалката лъжкиня на света, пак нямате право да ми говорите по този начин.
Стрелките на диктофона бяха прескочили червената черта. Франсин внезапно изпита страх, че Сакура може просто да стане и да избяга.
— Успокой се. От такива приказки нищо не печелиш. Сакура обаче вече бе превъзбудена.
— Не си позволявай друг път да ме заплашваш, че ще ме караш да плащам, Франсин. — Думите й бяха прекъснати от пристъп на кашлица. Усети солен вкус в устата си. Потърси кърпа и я притисна към устните си. Задави се и върху бялата кърпа се появиха червени капчици.
Медицинската сестра се появи веднага. Седна до Сакура, прегърна я и притисна кърпата до устата й.
— Изправи се, мила — каза тя. Сакура изплю още кръв. Сестрата погледна Франсин и Мънро. — Ще трябва да ви помоля да напуснете. Тя трябва да си почине.
Франсин с безизразно лице се изправи и прибра диктофона. След това излезе заедно с Мънро. Сакура пак остана с последната дума.
Клей Мънро наблюдаваше Сакура през огледалото. Не допускаше тя да се е сетила, че може да бъде наблюдавана по такъв начин
Тя се разхождаше из стаята като пантера в клетка. Бе стиснала ръце и шепнеше нещо. Много му се искаше да разбере какво казва. Допусна, че тя може би не е с всичкия си. Тя внезапно протегна шия и впери поглед в тавана. Мънро видя, че очите й са влажни, и се намръщи. После сълзите се застичаха по бузите й. Тя закри лицето си с ръце, като човек, изпаднал в отчаяние. За миг цялото й силно тяло се разтресе. Мънро затаи дъх. Какво по дяволите ставаше с нея? От какво се боеше толкова?
Накрая тя изтри сълзите си и погледна през прозореца, като прехапа долната си устна.
„Просто ни кажи истината — помисли си Мънро. — Помогни ни.“
Сакура с все още напрегнато лице отиде до умивалника и си изми ръцете. От Мънро я делеше само половин метър. Той се напрегна от тази близост. Под тънката й нощница видя заоблените й гърди и тъмните им зърна. Косата й, гъста и чорлава, се спускаше върху раменете й. В нея имаше и нещо, от което космите на врата му настръхнаха. И не само те. Ядоса се на себе си, когато усети как членът му се раздвижва и втвърдява.
Внезапно тя погледна към него и му се стори, че среща погледа му. Той затаи дъх и пулсът му се ускори. Невероятното й лице бе бледо и напрегнато. Пълните й устни бяха стиснати, а ноздрите леко разширени. Такова изражение имаше, когато й биеха инжекции, а той знаеше, че те й причиняват болка. Бе красива независимо от туберкулозата, независимо от всичко. Сега, когато погледът на големите й сиви очи срещна неговия, той наистина се възбуди. Сърцето му лудешки затуптя и му се стори, че има тридесетсантиметрова ерекция.
„Никак не ми отива да надничам така.“
Тя доближи лице до огледалото и се намръщи. За миг той се почувствува неловко. Ако тя се сетеше, че огледалото е за шпиониране, едва ли щеше да се поколебае и за миг да хвърли някой стол по него. Изглежда обаче само бе поискала да се увери, че косата й наистина е мръсна. Отметна я напред, наведе се и започна да я мокри в умивалника. Той чу как вратата се отваря и в стаята влезе Франсин. Веднага се опита да си придаде вида на безгрижен мъж, а не на възбуден извратен тип.
— Здравей — прошепна Франсин и тихо затвори вратата. — Имаш ли новини за мен?
— Томокжи Уеда наистина е съществувал. Франсин го погледна в очите.
— Сигурен ли си?
Той й подаде папка с фотокопия.
— Получих ги от военния музей. Това са протоколи от съдебния процес срещу Томоюки Уеда в Токио заради извършени военни престъпления.
Тя взе папката и я отвори. Стаята за наблюдение бе слабо осветена, за да не се разбере, че огледалото е прозрачно, така че Франсин едва успя да разчете текста. Бе машинописен текст с малки интервали между редовете, но Мънро бе маркирал някои пасажи в жълт цвят. Имаше и две неясни фотографии, чието качество бе още по-влошено от фотокопирането — на тях се виждаше японски офицер със сурово лице.
— Значи наистина е съществувал — тихо каза Франсин.
— Да, наистина. Служил е в Борнео. И е бил осъден от военен съд, точно както каза Сакура. Прочетох протоколите и отбелязах нещата, които ми се сториха интересни. Бил е един от добре известните ни смахнати японци. Любител на бойните изкуства, но същевременно и поет. Никога не се оженил, обаче обичал децата. Сакура е права и за още нещо: измислил теории за измерване на детската интелигентност. Изготвил тестове за измерване на коефициента на интелигентност на децата. „Гатанките“, споменати от Сакура, са били именно тестове. Само дето в теорията му е имало силен примес на расизъм.
— Расизъм?
— Смятал е, че нацистите са прави. Само дето според него свръхрасата щяла да бъде азиатска. Нищо чудно да е спасил Сакура не за друго, а защото е била умна и според него е била подходяща за
