разплод.
— Възможно е.
— Така или иначе, не е ценял човешкия живот — продължи Мънро. — В Кучин избил десетки пленници. Рязал им главите със самурайския си меч. Убивал родителите, но пощадявал децата. На процеса казал, че се грижел за тях. Адвокатът му се опитал да използува точно това в негова защита. Да убеди съда, че Уеда се грижел за сирачетата от войната. Според мен доста неубедителен довод. Освен това заявил, че Уеда изпратил някои деца в Япония и се погрижил за образованието им.
Очите на Франсин се разшириха.
— Споменати ли са имена?
— Не — отвърна Клей Мънро. — Протоколът е съвсем кратък. Адвокатът поискал да бъде призовано като свидетел едно по-големичко момче, за да даде показания, но съдът отклонил искането. Свидетели от лагера в Кучин потвърдили, че в продължение на месеци Уеда всеки ден рязал глави, така че всъщност съдбата му е била решена. Бил осъден на смърт чрез обесване. Без право на обжалване. На това се казва старовремско правораздаване.
Междувременно Сакура бе почнала да изсушава косата си с хавлиена кърпа. Отдалечи се от огледалото.
Франсин, без да откъсва поглед от нея, докосна устните си с пръст.
— Значи поне това е вярно.
— Да. Свързах се с една японска агенция от Токио, за да проверя дали Уеда има някакви живи роднини. Има неголям шанс някой да е запазил семейни снимки от онези години. Това обаче ще отнеме време. И ще струва пари. Възможно е да се наложи да поместим обявления във всички японски вестници.
— Ще направим всичко, което е необходимо — каза Франсин.
Сакура бе почнала да се облича. Бе с гръб към тях. Имаше прекрасен гръб, строен и мускулест. Бедрата й бяха закръглени и стегнати, задникът й определено бе женски, не момичешки. За сестрите едва ли представляваше трудност да й бият инжекциите. Мънро се мъчеше да не забрави, че Франсин е до него.
Сакура обу панталона си и се извърна към тях. Гърдите й бяха съвършени. Достатъчно тежки, за да се люшкат, когато тя се наведе да си вземе блузата. Мънро тихо се изкашля.
— Красива е, нали? — каза Франсин.
Членът на Мънро определено мислеше, че Сакура е красива, и мърдаше, за да го докаже. Не вървеше обаче собственикът му да си признае това.
— Да, хубавка е.
— Дали обаче притежава вътрешна красота?
— Не знам. — Мънро почувства едновременно разочарование и облекчение, когато Сакура облече блузата си. — Днес изглежда по-добре.
— Така е — съгласи се Франсин. — Не съм сигурна обаче дали Парсънс ще ни позволи да разговаряме с нея в близките дни. Според него моето присъствие й действува зле.
— Според мен не трябва да бъдем прекалено напористи, госпожо Лорънс. Не е изключено тя да се държи непочтено към вас, обаче болестта й е съвсем реална. Не вярвам да желаете да започне отново да храчи кръв. Впрочем, колко още време ще остане в тази болница?
— Около две седмици.
— А после?
— После ще видим. Трябва да научим цялата истина преди да я изпишат.
— А ако не я изпишат?
Франсин му отвърна със суров поглед.
— Ако не я изпишат, това е неин проблем.
— Ще си измиете ръцете, така ли?
— Естествено.
В такъв случай тя ще умре.
— Тя така или иначе ще умре.
— Ужасно.
— Какво означава това, Клей? Според теб какво би следвало да направя? Да я пратя в швейцарски санаториум за една година?
Клей повдигна ръце.
— Нищо не съм казал.
— Не се размеквай, Клей — предупреди го Франсин.
— Никога не се размеквам — отвърна Клей и белите му зъби лъснаха в хищна усмивка.
— От тези лекарства ми става зле — рече Сакура. Погледът й изразяваше враждебност.
— Това само ти се струва, Сакура — отвърна й доктор Парсънс. — Уверявам те, че с всеки изминат ден здравословното ти състояние става все по-добро. Искам само да предотвратя повторение на вчерашния случай.
— Не бях виновна за това.
— Дробовете ти се оправят. Обаче всяко едно превъзбуждане може да причини възобновяване на кървенето. Не трябва нито да крещиш, нито да се вълнуваш. В противен случай ще ти забраня да разговаряш с госпожа Лорънс.
— Ще ми направите услуга — отвърна огорчено Сакура.
Той я погледна и попита направо:
— Ти нейна дъщеря ли си? Тя не отклони поглед.
— Не съм казвала такова нещо.
— Виж, Сакура, това не е моя работа, но не е ли най-добре да й разкажеш цялата истина за себе си? Каквато и да е тя? — После докторът я потупа по ръката и излезе.
Мракът в гърдите на Сакура достигна гърлото й и я задави. Според нея кървенето не бе причинено от заболяване. Дължеше се на смъртоносната рана, която й бяха нанесли в Лаос. Не кръвта й, а мъката й имаше солен и топъл вкус.
Посегна към кърпата и я притисна към гърдите си. Замисли се за думите на доктора. „Най-добре е да й разкажеш цялата истина, каквато и да е тя.“
Сякаш това щеше сега да й помогне.
С усилие се измъкна от леглото и отиде при шкафа. Малкото й дрехи бяха изпрани и изгладени. Нямаше чанта, така че навлече всичко, което можа, върху себе си: три ризи, два чифта джинси и два чифта чорапи под маратонките. Веднага й стана топло. Това бе хубаво. Останалите дрехи щеше да върже в джинсовото си яке.
Плячката, която бе успяла да събере от шкафчетата, бе жалка, но тя не разполагаше с други средства. Прибра я в джоба на якето си.
Отиде до прозореца. Бе заключен, но тя отдавна знаеше къде се намира ключът — върху корниза, твърде наивно скривалище. Протегна ръка, взе го и отвори прозореца. Лъхна я леден вихър. Стрелна за миг с поглед мрачното небе. След това отвори широко прозореца, сграбчи вързопа с дрехи и се измъкна навън.
Навън бушуваше умерена виелица и Клей Мънро нахлузи още по-плътно ушанката си. Върху колата му се бе натрупал половин метър сняг. Той взе пластмасова лопатка и понечи да почисти предното стъкло.
— Капитан Мънро?
Споменаването на старото му армейско звание го изненада. Извърна се. Пред него бе застанал строен петдесетгодишен мъж.
— Да?
Мъжът бръкна в джоба на габардиненото си палто и извади служебна карта. Мънро прочете, че притежателят й е майор Кристофър Макфадън от военното разузнаване.
— Трябва да поговорим.
— За какво? — попита Мънро и усети присъствието на втори човек до себе си. Извърна глава и видя набит мъж с кафяво азиатско лице. Косата му бе късо подстригана, а мускулестата му челюст дъвчеше дъвка. Той блъсна Мънро до стената и го провери за оръжие.
