Мънро понечи да повдигне ръце, за да го отблъсне, и едва тогава видя, че към гърдите му е насочен автоматичен колт.
— Това е сержант Туон, мой колега — каза американецът.
Туон провери джобовете на Мънро, като не пропусна да опипа слабините му, и изръмжа:
— Чист е.
— Чудесно. Капитане, да вървим.
Сърцето на Мънро биеше лудешки. Туон го подтикна към задната врата на кола, паркирана до бордюра. Другият мъж седна зад кормилото и запали двигателя.
— Я ми покажете отново служебната си карта — каза Мънро.
— Ето ти служебна карта — каза азиатецът и опря пистолета в гърдите му. Продължаваше да дъвче дъвката си и погледът му бе подигравателен. Имаше безмилостното лице на виетнамски сержант.
Мънро погледна пистолета и каза:
— Внимавай с това шибано желязо.
— Как е онова момиче, Уеда? — попита високият мъж.
— Какво общо имаш с нея? — попита Мънро и усети, че гласът му е напрегнат.
Високият мъж отвърна на погледа му в огледалото за обратно виждане.
— Капитане, бихме път чак от Лаос, за да дойдем тук. Уморени сме, така че не се ебавай с нас. Да знаеш, че това е само едно първо предупреждение. Сега отговори на въпроса ми. Как е момичето?
— Болно е.
— Какво му е?
— Има туберкулоза.
— Ще умре ли? — попита сержантът.
— Ако се лекува, не. Белият мъж изръмжа.
— Колко плаща госпожа Лорънс за тази лъскава клиника?
— Не знам.
Движението по заснежените улици бе трудно. Промъкваха се през потока от коли на Десето авеню. Завиха в западна посока по Четиридесет и втора улица, където движението бе още по-трудно.
— Уеда твърди, че е дъщеря на Франсин Лорънс, нали така?
Мънро вдигна рамене.
— Не знам.
Туон го смушка с пистолета в корема.
— Тя дъщеря на Франсин Лорънс ли е? — повтори търпеливо Макфадън.
— Не знам — повтори Мънро, без да откъсва поглед от пистолета. — Никой не знае.
— Лорънс мисли, че момичето й е дъщеря, нали?
— Не знам какво мисли.
— Не се ебавай с мен.
— Не знам какво мисли — повтори Мънро.
— Тъпо негърско копеле — каза Туон.
Погледите на Макфадън и Мънро отново се срещнаха в огледалото за обратно виждане.
— Туон е прав — каза Макфадън. — Ти си наистина тъпо негърско копеле. Бихме могли да те отведем на някое тихо място и да ти изтръгнем ноктите. Или така да те нагласим, че да изгубиш и работата си, и шибаното си разрешително, и остатъците от достойнство, които още имаш.
— Какво искате? — попита тихо Мънро.
— Искаме Сакура да върне това, което открадна.
— Какво е откраднала?
— Ти за чий хуй мислиш, че е дошла при Лорънс? Капитане, кажи й, че времето й изтича. Че ако иска да го види жив, трябва да ни върне това, което ни отне. Ще имаш ли грижата да й предадеш това?
— Кого да види жив?
— Ти й кажи „него“, и толкоз. Ще го убием, а ако и това не помогне, ще се заемем и с нея. Никой не може да се скрие от нас. Имаме орлови очи. Виждаме всичко. Нали ме разбираш?
— Опитвам се.
— Та кажи на Сакура, че чакаме.
Мънро видя, че карат по Второ авеню и се доближават към клиниката. Значи може би все пак нямаше да го застрелят.
— Добре — съгласи се той.
Черната кола спря до входа на клиниката и Макфадън се обърна и пъхна една визитна картичка в джоба на Мънро.
— Тук е написан номерът ми. Ти ми се обади. Не ме карай аз да ти се обаждам. Сега си разкарай задника от колата ми.
Мънро слезе. Черната кола потегли и изчезна в гъстия сняг. Номерът й бе замърсен и Мънро не можа да го види. Пое си дълбоко дъх и влезе в клиниката. Трябваше най-сетне да получи някои шибани отговори от Сакура.
Отвори вратата на стаята й. Бе празна. Сакура я нямаше.
С разтуптяно сърце Мънро се нахвърли гневно върху един преминаващ санитар.
— Къде е Уеда?
— Цяла сутрин не е излизала от стаята си — запелтечи човекът и надникна глупаво в стаята на Сакура.
Мънро се затича по коридора към стаята на сестрите.
— Къде е Сакура?
Двете жени разтревожено станаха.
— Не е ли в стаята си?
— Не.
— Не е минавала оттук, господин Мънро.
— Прозорецът! — сети се той и му прилоша, докато тичаше към стаята й.
Прозорецът бе отключен. Отвън имаше тесен перваз. Тя бе изминала около четиридесет метра по него и се опитваше да достигне втори перваз, водещ към пожарната стълба. От другия парапет я деляха два метра. Под нея имаше само въздух, а някъде далеч долу се намираше улицата. На фона на сградата фигурката й изглеждаше още по-малка.
Той се ужаси от мисълта, че тя може да се опита да прескочи разстоянието между двата перваза направо пред очите му, и изкрещя:
— Сакура! Недей!
За миг тя се извърна към него, видя го, след което се присви за скок.
— Недей!
Тя скочи и успя да стъпи на другия перваз. Притискаше нещо към гърдите си. Джинсове яке, в което очевидно бяха увити дрехи. Вързопът й пречеше. За миг тя се подхлъзна.
— Сакура! — изкрещя Мънро.
Тя се олюля, изправи се и се опита да се залови със свободната си ръка за тухлената стена. Стрелна го още веднъж с поглед през рамо и тръгна напред. Краката й се плъзгаха върху кишавата повърхност, вятърът развяваше тъмните й коси.
— Ох, майната му! — изстена Мънро, изскочи от стаята и хукна по коридора. Хората, впечатлени от двуметровото му туловище, се разпръсваха. Ако Сакура достигнеше пожарната стълба, щяха да й бъдат необходими само тридесет секунди, за да се спусне по нея, и още четиридесет, за да избяга.
Двете крила на клиниката бяха свързани с мост с остъклени стени с изглед към малката градинка. През прозореца той видя как Сакура се прекачва през парапета на пожарния изход. Някой му посочи откъде да мине, за да й препречи пътя.
Мънро спринтира и след секунди се озова пред пожарния изход.
Мина през него като светкавица. Противопожарната сигнализация веднага се включи.
На пожарната площадка се озова лице в лице със Сакура. Тя засъска сърдито като котка.
— Смахната малка глупачка!
