— Кога ще я изпишете?
— Ако температурата й не се повиши и кръвотеченията престанат, след две седмици. Важното в случая е продължителното лечение. Сакура е много неспокойна, бих казал, бунтарска натура. Живяла е труден живот, който я е закалил. Не би било зле да разгледате възможността да потърсите помощта на психолог. За да я успокои. Не е желателно да се повтори това, което се е случило в Макао.
— В Макао?
— Тя ми каза, че за пръв път е имала подобен кръвоизлив преди осем години в Макао. Тогава работела в казино. По осемнадесет часа на денонощието в затворено и задимено помещение. Една сутрин изхрачила много кръв. Напуснала Макао, но без да се подложи на никакво лечение. Нямала пари за лекарства. Вие не знаехте ли това?
— Не. — Франсин бе казала в болницата, че Сакура й се пада далечна родственица, без обаче да влиза в подробности. Отвърна на доктора с престорена усмивка. — Боя се, че знам твърде малко неща за нея.
— От нейните думи разбрах, че животът й е преминал в трудности и несигурност в едва ли не целия Далечен изток. Живяла е и в джунглата, и в градски бордеи. И двете места са идеални за развиване на белодробни заболявания. Организмът й обаче е силен и симптомите след известно време са затихвали. Тя е удивително силна млада жена. От тези, които трудно умират. Този път обаче ще умре, ако не бъде подложена на лечение. — Докторът я погледна. — Бих казал, че много прилича на вас, госпожо Лорънс.
— Наистина ли?
— Да. Нали май не я бяхте виждали от много години? Франсин разбра, че докторът се опитва да си изясни обяснението й за „далечното родство“ и иска да научи повече подробности.
— Да, от много години.
— Значи не сте чак толкова близки?
— Да, не сме съвсем близки. Докторът се приведе над бюрото си.
— Задавам ви всички тези въпроси, госпожо Лорънс, защото искам да ви обърна внимание на нещо. Тя ще трябва да взема лекарства още цяла година. За нея обаче е не по-малко важно да промени изцяло начина си на живот. Трябва да си почива, да диша чист въздух и да пази диета. Нуждае се от приятно обкръжение и от среда, която да повдига настроението й. И дума не може да става да започне да работи, поне в близките месеци. Не трябва да се връща в Лаос преди да е напълно излекувана. Най-добре за нея би било да постъпи в санаториум, обаче и лечението в домашна обстановка с медицинска сестра до нея също ще свърши работа.
— Разбрах ви — отвърна сухо Франсин.
— Разбира се, всичко това ще струва много пари.
— Да разбирам ли, че искате да узнаете дали ще ги платя?
— Животът й зависи от лечението — отсече докторът и погледна Франсин в очите. — Някой ще трябва да го заплати.
Франсин приви устни.
— Доктор Парсънс, когато казах, че госпожица Уеда ми е роднина, не бях съвсем точна. Тя твърди, че ми е роднина, обаче все още не съм успяла да установя дали ми казва истината. Преди да проверя това, не мога да се ангажирам с цялостното й лечение. Ще заплатя лечението й за времето, прекарано в клиниката, но по-нататъшната й съдба ще зависи от това дали ми е казала истината.
Парсънс не показа да е изненадан от думите й.
— Чудесно. В такъв случай ще трябва да продължа. Ако тя прекъсне лечението сега, резултатът ще е катастрофален. Бацилите ще си изработят имунитет към лекарствата и по-нататъшното й лечение ще стане невъзможно. Освен това по този начин тя би се превърнала в разпространител на бацили с повишен имунитет. В подобни случаи съм задължен да уведомявам здравните власти. При това положение те ще я поставят под карантина и ще я депортират в Лаос. — Докторът се усмихна на Франсин. — А пък там тя ще има свободата да умре в най-близката канавка.
Очевидно медицинската сестра бе успяла да съобщи на доктора думите на Франсин. Тя се изчерви.
— Да не забравя, госпожо Лорънс. Трябва да ви съобщя още нещо.
— Какво?
— Пред стаята на Сакура има двама въоръжени мъже. Казаха, че са от охранителната агенция на господин Мънро.
— Казали са ви истината.
— Ще трябва да ви помоля да предадете на господин Мънро да ги махне оттам.
— Защо?
— Защото такива са правилата в нашата болница. Не позволяваме на външни лица да изпълняват охранителни функции в сградата. Особено когато са въоръжени.
— Изпратени са, за да пазят Сакура — каза сухо Франсин.
— В смисъл да я пазят да не избяга?
— В смисъл да я защитят.
— От какво?
— Не знам.
— Разполагаме със собствена надеждна охрана — отвърна Парсънс. — Нашите хора ще се погрижат за Сакура. Тези двама мъже трябва да се махнат оттук до час, или ще наредя да ги изгонят. — Парсънс си погледна часовника. — Предстои ми операция и е време да се измия. Ще ви помоля при първа възможност да ме уведомите за решението си, госпожо Лорънс.
Франсин се бе договорила с Клей Мънро да я вземе от болницата. Той я чакаше във фоайето. Щом я видя, стана и прибра списанието „Тайм“, което четеше.
— Казаха да прибереш хората си — рече му Франсин.
— Защо?
— Парсънс ми обясни, че такъв им бил правилникът.
— Госпожо Лорънс, не мога да ви дам никакви гаранции, ако не оставя поне двама души да я охраняват.
Тя вдигна рамене.
— Ще трябва да се оправим без тях.
— Успяхте ли да поговорите с нея? — Да.
— Извлякохте ли някаква информация?
— Тя си играе с мен. Опитва се да ме обърка. Да ме извади от релси.
— Поне каза ли ви откъде е дошла?
— Естествено, имаше си готова история. Пълна с капани и неясноти. Нищо чудно част от нея да е вярна.
Франсин излезе от сградата на болницата с помръкнало лице.
— Добре ли сте? — попита Мънро, докато разтваряше чадър, с който да я опази от падащия сняг. — Да не би тя да ви е разтревожила с нещо?
— Постара се да го направи.
— Може би няма да е зле да ми позволите да поговоря с нея.
— След два дни и двамата ще разговаряме с нея.
— Добре. — Мънро вдигна яката на палтото си, за да се опази от снега, и двамата закрачиха през кишата към колата. Франсин се качи, Мънро я последва, запали двигателя и включи отоплението на пълна мощност. След това слезе и почисти всички прозорци от снега. Голямата му сянка закриваше светлината. Франсин забеляза, че погледът му е съсредоточен. Този човек внушаваше респект и тя се радваше, че може да разчита на неговата помощ. Може би масивното му присъствие щеше да усмири наглостта на Сакура Уеда.
Когато Мънро се качи в колата, Франсин му подаде записаната касета.
— Историята й звучи правдоподобно. Избягва обаче всякакви подробности. Разказва за военновременни събития, случили се в затънтени места преди повече от двадесет и пет години. Кой може да потвърди истинността им? Тя знае, че това е невъзможно. Затова и приказките й се движат между възможното,
