Григор Гачев
Подходящата грижа
— И защо все пак мислите, че това ваше… нещо е, хм, извънземно?
— Като начало, то не е мое! Лина, докарай онова!
След мъничко чух весело топуркане по стълбите.
— Миме, повиках мама, а не теб! И… За кой път вече ти казвам да не пипаш това нещо с ръце?
— Това не е „това нещо“, татко! Казва се Снупи! Аз му го измислих! — гордо вирна нос малката. — Не му ли отива?
Инспекторът гледаше като хипнотизиран безформеното парче зелено желе в прегръдките на дъщеря ми. Приличаше на Чърчил в момента, в който му съобщават за атаката на Германия срещу Англия.
— Отива му — въздъхнах аз. — Чудесно му отива. Само го остави.
Мими се нацупи, но остави внимателно желето на пода. То бързо потече обратно към крачетата й и започна да се трие в тях. Вече бях престанал да настръхвам при гледката. Ако беше опасно, досега не знам колко пъти… Бррр.
— Не може ли да си го държа, татко? Много е гушкаво!
— Не може. И не ни пречи, говорим за сериозни неща. — Не вървеше да й се скарам пред регионалния инспектор по опазването на реда. Едвам бях издействал да ме свържат с него, и нямам представа как се съгласи да дойде лично. Изглежда преименоването им от министри на инспектори покрай идването на извънземните и обединението на държавите беше повлияло благотворно.
Той приглади неволно перчема върху олисялото си теме и се окашля:
— Добре, разбирам. Хм. Виждам, че… наистина не прилича на земна форма на живот… И какво предлагате да направим?
— Да повикаме някой от извънземните, за да каже какво е, и… — Крадешком погледнах към Мими. — Какво да го правим.
Посетителят ми грижливо почисти въображаема прашинка от ревера си и ме изгледа строго под вежди:
— Кажете, хм, това нещо пречи ли ви реално?
— Естествено! Непрекъснато съм на нокти, откакто е наоколо!
— Нямам предвид това. То причинило ни е на вас конкретно, хм, някаква вреда?
Неволно погледнах превръзката на лявата си длан.
— Не. В интерес на истината, не помня такъв случай.
— А това, хм, на дланта ви? Нека бъдем ясни докрай.
— Изгорих се на оксижена… Бях взел под наем един оксижен, и се опитвах да изгоря нещото, но нали не умея да работя с него…
— А нещото, хм, не се ли отбраняваше?
— Не. То по принцип не се отбранява. Биеш го с чук — стои си, и не мърда. Стреляш го — стои. Режеш го с оксижен — стои. На моменти бих казал, че дори се нагласява, за удобство. Вероятно негово, като гледам колко е ефектът.
— Ето, виждаш ли, татко! Толкова е добър, а пък ти само го мъчиш! — намеси се пак Мими.
— Пробвахте ли да престанете да го храните? — намеси се инспекторът.
— Ами… ние май не знаем какво яде. И яде ли изобщо.
— Сандвичи, татко! Оня, гадния, му го дадох на него. Изяде го до трошичка!
Мислено се прекръстих.
— И не само това — чух гласа на Лина зад гърба си. Не бях забелязал кога е слязла по стълбите. — Мисля, че яде боклук.
— Боклук? Не съм го видял да рови в кофата.
— И аз. Но не знам дали знаеш, една къща трябва да се мете и мие от време на време…
— А, знам, естествено…
— Та, от две седмици насам не съм пипвала прахосмукачката. Навсякъде блести от чистота. А преди няколко дни забравих да измия чиниите от вечерята — на сутринта също блестяха. Занесох една в института ми, да я проверят за всеки случай — оказа се по-чиста от съдовете за аналитични реактиви. Струва бая пари един съд да се изчисти до такава степен…
— Защо не си ми казвала досега?!
Инспекторът вдигна длан и ме прекъсна:
— Моля, моля. Както разбирам, досега това нещо не ви е заплашило, хм, по никакъв начин, така ли?
— Така е, но…
— И по никакъв начин не ви е в тежест, или във вреда?
Усетих накъде бие.
— Не желая да треперя повече около това проклето нещо! Не зная какво то може да причини на семейството ми, така че не смятам да го търпя и минута повече! Имам деца, на четири години и на шест месеца, и съм готов на всичко за безопасността им!
Инспекторът бавно поклати глава.
— Разбирам опасенията ви, но… хм… редно е и вие да разберете опасенията на властта.
— Любопитен съм. След като очевидно тя няма страхове за семейството ми.
— Отношенията ни с извънземните, както знаете, са още в начален стадий — продължи той, като старателно не ме чу. — Държат се добронамерено и приятелски, но кой може да каже какви са всъщност? Особено при положение, че очевидно са далеч по-могъщи от нас… Така че предпочитаме да имаме колкото се може по-малко контакти с тях, и да им даваме колкото се може по-малко информация за себе си. Особено по повод наши вътрешни проблеми.
— А аз какво да правя с това нещо тук?
— Казва се Снупи, татко! — намеси се пак малката.
Инспекторът вдигна вежди.
— Защо, хм, не го изхвърлите, примерно? Много хора изхвърлят нежеланите животинчета…
— Не става! — гордо отвърна Мими, преди да успея да отворя уста. — Татко пробва вече няколко пъти! И Снупи все се връща!
— По следите на татко ти ли?
— Още преди него. Вече всички знаем, че като татко тръгне нанякъде заедно със Снупи, а Снупи се прибере сам преди него, значи татко пак се е опитал да го изхвърли!
— Последният път беше на над хиляда километра — поясних омърлушено аз. — В шахтов реактор за отпадъци. Нямам представа как се е измъкнало, или въобще е останало живо. Даже не беше и радиоактивно после… — Докато го установя тогава, щях да побелея.
Мими се намуси като буреносно облаче, но в този момент нещото отново се потри в краката й, и тя забрави гнева си.
— А… хм… някакви по-радикални средства опитвали ли сте?
— Поне десетина пъти. Всичко, което ми хрумна. — Кимнах към Мими, която за щастие в момента се радваше на зеленото нещо, и смигнах на госта. — Мога да ви разкажа после. Нищо не действа.
— Аха. Ясно. Хм. И… мислите ли, че можем да помогнем с нещо, което не сте пробвали?
— Може би с атомна бомба…
— Аха. Хм… Не, не мисля, че ще можем. Нито пък, за мое голямо съжаление, ще можем да ви позволим да се свържете с базата на извънземните.
— Така ли?!
— Виждате ли, става въпрос за такива неща като, хм, достойнството на Земята. Всъщност, бих ви предупредил с цялата сериозност на силите на реда да пазите пълна тайна за случилото се…
Кипнах. Този плондир май не ме беше чул, като му казах, че съм готов на всичко заради децата си.
— Глупости, инспекторе. Ако проблемът беше във вашия дом, щяхте да вдигнете базата на извънземните на главата си. Но понеже не е, не ви се занимава.
— Това, хм, променя ли нещо?
— Да. Отсега нататък това вече е не мой, а ваш проблем. Връчвам ви това нещо официално, под ваше
