Ели скочи и излезе от стаята. Вътре настана неловка тишина. Усещах, че сега е моментът да се сподели мъката.
— Сещате се кого изгубихме с Ели. Автомобилна злополука. — Нямаше нужда да питам кого са изгубили те. Детето си. Или децата?
— Ние имахме син — отговори на незададения въпрос стрина Стана. — Имаше си невяста като слънчице, дъщеря да ми беше, нямаше така да я обичам. И две дечица, на пет и на девет годинки. И те с кола, помел ги пияница с камион… Всичките… — Тя извърна глава.
Искаше ми се да се проваля в земята от срам. Досега мислех, че са имали дете като Ели — а всъщност те бяха виждали в нея внучетата си. Изгубения си син бяха виждали в мен.
— И като те видях онзи ден на улицата, все едно Пешко… — изхлипа стрина Стана. — Същият… — Тя си пое конвулсивно въздух. — Не ни се сърди, Викторе! Дванайсет години вече сме тук всяка нощ, но го няма — а така ни липсва! Просто сме двама изкуфели старци…
— Не сте! — звънна гласчето на Ели зад нас.
Обърнахме се — тя стоеше на вратата на стаята с дамаджанката в ръка.
— Много ви е боляло, и затова. А и на нас с татко ни е приятно да ви видим. Защо да ви се сърди?
Кимнах.
Ели остави дамаджанката и седна на столчето си. Погледа мъничко яденето, след това внезапно се разплака.
Стана и Миле се спогледаха. Не беше нужно да съм Професора, за да разбера — ненавиждаха се, че бяха наранили детето.
— И аз не очаквах Ели да ни чуе — опитах се да ги успокоя. — Няма защо да се обвинявате.
— Аз… не за това, татко — прокара дъщеря ми между подсмърчанията.
Миле поклати глава недоверчиво.
— Сетих се, че… ако за дванайсет години не сте го намерили тук, и ние няма да намерим мама… Никога…
Тишината стана оловна. Накрая Миле преглътна на сухо и вдигна глава:
— Може би има начин, Ели. Не унивай.
— Ако имаше, вие щяхте да сте успели! — тросна се тя.
Домакинът поклати глава:
— Може би не сме се борили наистина докрай. Просто седяхме и се радвахме, че тук ни е малко по-леко. И се бояхме да не изгубим и това, което имаме… Но ако то не ви стига, и не се боите да се борите, може би има начин.
Двамата с Ели го изгледахме въпросително.
— Да се пита Горун. Ако някой знае нещо повече, това ще да е той.
— Кой е Горун? — попитахме с Ели в един глас.
— Селският магьосник. Може би ще може да ви отговори.
— Ама тук и магьосник ли има? — окръглиха се очите на Ели. — Той какви магии прави?
— Не знам дали е точно магьосник, пиленце. Така му викат. Прави неща, които никой друг не може, знае за тук повече от всеки друг.
— Той кога е дошъл тук? Отдавна ли?
Стана и Миле безпомощно погледнаха към дядо Радко. Той разпери ръце:
— Сигурно много отдавна, пчеличке. Говорил съм за него с баба Дона, тя е тук вече почти седемдесет години, и казва, че като е дошла за пръв път, той си е бил тук, и си е бил все същият.
— Може ли да е на сто години? Или на хиляда?… Може ли той да е направил това селце, и да е уредил да се идва тук нощем?
Миле вдигна рамене.
— Само той знае, пиленце. А не е възпитано да го питаме направо.
Ели кимна.
— Не плачи, Ели — опита се да я ободри стрина Стана. — Я какъв хубав медальон си имаш!
Ели го откачи от шията си и й го подаде.
— Той ни пренася с татко тук.
Стана и Миле се спогледаха. Дадо Радко примига и се сгуши, като да се скрие.
— Като карах патките към реката, се запознах с едно момиченце, казва се Гюлей. Тя ми показа нейния талисман, който й помага да идва — половинката от нещо, не знам какво е, но е страхотно красиво. Като бяла раковина, ама направена като от втвърдена паяжина. Другата половинка била у сестра й. Каза, че оттатък това са наглед най-обикновени парченца кост, и другите им се подиграват и ги тормозят заради тях, но тук се вижда какви са наистина… А вие имате ли си такова нещо?
Миле и Стана се спогледаха. Тя помълча малко, след това влезе в другата стая и донесе оттам детска играчка — патенце на колелца, вързано с дълга връв за дърпане.
— Пешко го обожаваше, като беше малък. Година след катастрофата го намерихме с Миле сред вехториите. Прибрахме го в спалнята ни, нищо че беше старо и счупено. То тук е ново и хубаво, де, ама иначе не е… Като си лягах тоя ден на вечерта, си помислих, че бих дала всичко, за да ме върне то при сина ми. Миле си мислел същото, и… сещате се.
Ели кимна. Хвърлих очакващ поглед към дядо Радко, след това се усетих и засрамено извърнах очи.
— А ще ни обясните ли къде живее този Горун?
— Много лесно е. Тръгвате по съседната пряка, дето е откъм гърба на нашата къща, и вървите надолу чак до края й. Последната къща отдясно е неговата.
— Татко… как мислиш, той има ли плащ и островърха шапка? А магическа пръчка? — попита Ели, докато бързахме по уличката.
— Не знам, Ели. Може би да. — Честно казано, и аз си го представях някак така. — Или може би е с жезъл вместо пръчка… А, ето я и къщата му! Сега ще видим.
Къщата се оказа най-обикновена селска къщичка, съвсем подобна на нашата. Горун тъкмо изпращаше благодарна възрастна жена, повела шарена крава. Изглеждаше най-обикновено, нищо чудно да го бяхме срещали по улиците, без да му обърнем внимание. Среден ръст, панталони и бяла риза, дори по-прости от моите, и смачкани опинци на бос крак. На магьосник го оприличаваше само брадата — прошарена и дълга като косата му, и покрила цялото лице. Сред нея блестяха единствено две очи и широка усмивка. Кой знае защо ми напомни изображението, издълбано отвътре на вратата на дома ни.
— Влизайте — покани ни той и посочи пейките и масичката пред къщата. — Какво ви води насам?
— Вие… наистина ли сте магьосник? — попита плахо Ели.
Горун се усмихна още по-широко.
— Зависи какво наричаш магьосник, момиченце.
— Амии… — Ели се смути още повече. — Такъв, дето прави магии.
— Всяко истински добре направено нещо е като магия. Така че всеки, който си върши работата истински добре, е нещо като магьосник.
Ели изглеждаше малко разочарована.
— Тогава сигурно светът е пълен с магьосници. Пък ние да не знаем.
— Пълен не е, но има достатъчно. Докато пораснеш, сигурно ще си се убедила… Кажете си сега болката.
— Дойдохме да търсим мама. Мислехме, че ще я намерим в Царството на Сънищата… а я няма!
Горун вдигна поглед към мен. Кимнах безмълвно.
— Не сте ли я намерили донякъде? Поне мъничко?
— Да, но… не ни е достатъчно — въздъхнах аз.
— Искаме да я намерим истински — добави Ели. — Да си говорим с нея, да сме заедно. Да я намерим съвсем.
