с някакъв невидим полтергайст и разговаряло с него. Регистрирахме обективно, че нещо мести предмети и чупи чинии, включително в заключени стаи или затворени сандъци. Когато обаче разговарях с полтергайста чрез детето, и му съставих точен психопрофил, стана ясно, че всъщност говорим със самото дете. Изключихме вероятността то да ни лъже умишлено, така че смятам, че се касаеше за множествена личност. А как точно едната от тези личности полтергайствуваше — не знам.
— А стига бе! — изтръгна се от устата ми.
— Друг подобен случай беше един новобранец, изпратен във Военна болница с диагнозата „по него падат камъни“. Момчето беше напълно нормално психически, но около него често се случваше спонтанна телекинеза. По време на визитация при него пред очите ми паве от алеята отвън влетя в стаята през затворения прозорец, като счупи вътрешното стъкло — но външното остана цяло. Не зная как павето мина през него… Тези случаи убеждават ли те колко странен е нормалният свят?
Не знаех какво да кажа. Тръснах първата глупост, която ми дойде на ума:
— А… този кристал? Той как действа? И всъщност той ли го прави, или е само повод, и всъщност ние…?
— Човешкият ум може неща, далеч по-сложни и странни от сънищата ви. Така че може и да са умовете ви — някой от вас двамата, или и двамата заедно. А може да е и от кристала — дори ако е наистина парче заготовка за резонатори, науката надали знае всичко за кристалите докрай. Може и да е от кристала и умовете ви заедно, или от нещо съвсем странично. Има ли значение?
Не знаех какво да отговоря.
— На твое място бих се радвал повече на тези красиви сънища, и бих се тормозил по-малко с безпочвени страхове. — Професора тръсна белия си перчем. — Животът е твърде кратък, за да си го вгорчаваме ненужно.
Благодарих му и си тръгнах. Докато слизах по стълбите, си погледнах часовника — беше минал точно един час. Вдигнах рамене и продължих надолу.
— Съвсем близо са. След пряката, вторият двор отдясно — обясняваше дядо Радко, докато подкарвахме заедно с Ели гъските надолу по още влажния от сутрешната роса калдъръм. — Много е красива къщата им, децата обожават да играят там, ама покривът плаче за ремонт. Затова и плаче, де, нали и по него се катерят. Гаро е там вече от пет години, не го бива в дърводелство, а е срамежлив и няма да поиска помощ.
— А кой е живял там преди него? — полюбопитства Ели, докато важно побутваше с дългата си пръчка едър гъсок, спрял се да щипне от поникналата край живия плет отляво тревица.
— Станчо Михайлов. Той я построи. Голям майстор беше, и зидар, и дърворезбар, и художник — един път. Ама скоро след това си отиде оттук, и в нея дойде Гаро Караян.
— А този Станчо къде си е отишъл?
— Откъдето е дошъл, пчеличке — усмихна се старецът.
— А откъде е дошъл?
— Не зная. Никога не съм го питал.
— А ти кога си дошъл тук, дядо Радко? И откъде?
— Преди има вече двайсет и пет години. А откъде… Ти откъде си дошла? Откъм север, или от юг?
— Ами откъм… откъм… — запъна се Ели. — Къде всъщност е това село?
— Тук си е, Ели. Винаги си е било тук. И винаги ще бъде.
— Ама къде е това тук? Някъде в, ъъъ, Дунавската равнина? Или Тракийската низина? — заприпомня си Ели географията. — Къде е точно?
— Има ли значение, пчеличке? Просто си е тук. И аз не знам къде точно е това, но е тук.
Ели се нацупи за миг, но в този момент къщата на Гаро се показа иззад завоя на уличката, и тя ахна:
— Я, колко е красива! Татко, виждал ли си такава?
Наистина не бях. Дълъг скосен покрив обхващаше обикновен първи етаж и страничен полу-втори, изграден над ниския обор. Всички греди, рамки и врати бяха покрити открай докрай с изкусни дърворезби. По стените и вратите имаше изрисувани чудновати фигури — къде хора, къде животни, всяко със своя поза и израз, всичките непознати ми, но очевидно някакви приказни герои. Даже коминът беше оформен като глава на закачливо гледаща птица. Керемидите, образуващи улука по ръба на покрива, бяха боядисани в зелено и подредени като люспи на обхванала покрива змия. Прозорците бяха изрисувани като очи, входната врата приличаше на… направо не знам. Все едно зад нея започва нещо тайнствено и чудесно.
— Като излязла от приказките е! — възхитено заяви Ели. Очите й бяха светнали.
Какво ти като излязла, тя направо си е приказка, помислих си. Въплътена детска мечта. Какво ли чудо е да си дете, и да живееш в такава? Какво ли невероятно и слънчево детство е? Незабравимо, уникално, съвършено…
— Добре дошъл, Викторе! — сепна ме глас. Гаро се оказа невисок, леко прегърбен мъж. — Из цялото село вече се носи славата на майсторлъка ти. Ще можеш ли да ми помогнеш?
Ели сякаш щеше да литне от гордост. Тръгна след патките едва когато й напомних, че работата я чака. И докато я изпращах с поглед, внезапно мярнах дадо Радко — застанал настрани, самотен, прегърбен, и сякаш смалил се още повече…
Покривът имаше доста за оправяне, но с помощта на дядо Радко и Гаро се справих до обяд. Думите на стареца към Ели обаче не ми излизаха от ума. Видът му, докато не подозираше, че го гледат — също. Докато се връщахме към Стана и Миле, накрая се реших и го попитах:
— Дядо Радко, а ти защо си дошъл тук?
Очите му проблеснаха към мен. Той оклюма, и отново сякаш се смали. Минахме двайсетина крачки, преди да отговори:
— За щото и всички. Да търся туй, дето няма да се върне.
Повървяхме мълчаливо, докато се престраша отново:
— Ние с Ели изгубихме майка и съпруга.
— Аз пък бабата. — Дядо Радко преглътна и извърна глава настрани. — Цял живот освен един друг друго не сме имали — ни дом, ни деца… И като си отиде тя, все едно животът си отиде от мен.
— И аз съм така. — промълвих. — Сигурно и Ели.
— И тогава сте почнали да идвате нощем, нали? — кимна той. — Гаро също е изгубил жена си, и старите му родители и синът му са с него. Силно ще да са я обичали, щом идват… Зюлфие и Гюлей, близначките от този двор вдясно, са без родители и без големия си брат. До тях е баба Дона, останала е без мъж като млада невеста, и оттогава е тук… И другите са все така. И аз също. Тук все едно Пенка е някъде наоколо. Таман е завила зад ъгъла, и ей сега ще излезе пак… И ми е по-леко. Че иначе… не се издържа…
Неволно си помислих, че жена му поне е починала вече възрастна, за разлика от моята. В следващия миг обаче се досетих кого ще да е изгубил пък Станчо Михайлов, и защо къщата му е такава. Всичко в мен изстина, и усетих как краката ми се подгъват. Господи, нашата с Ели загуба беше малка пред неговата!…
И сякаш усетих в себе си как Ася кимва в знак на съгласие.
Влязохме мълчаливо при стрина Стана. Тя тъкмо сипваше обяда. Ели се беше настанила на ъгъла на масата до Миле, и нетърпеливо потропваше с крак. В момента, в който я видях, тъгата ми се разсея като дим. Докато дядо Радко се настаняваше, забелязах, че и той се усмихва.
— Оставихте ли и за мен малко работа? — смигна Миле на дядо Радко. — Или ще си остана днес само с косенето?
— Хич никаква. Покривът на Гаро е като нов.
— Златни ръце има този Виктор! — обади се стрина Стана, докато сядаше. Ели ме изгледа гордо.
— И златен ум — промърмори умислено дядо Радко. — Сетил се е защо сме тук.
Домакинята му хвърли бърз поглед. След това се плесна по челото:
— Ели, ще донесеш ли дамаджанката с виното? В мазето е, мисля че в дясната стая.
