Царството на сънищата

Горун кимна разбиращо.

— Разбирам, момиченце. Но не бива тол…

— Как така не бива?! — подскочи и го прекъсна Ели. — Откъде-накъде?

Горун въздъхна.

— Ако можеше толкова лесно, светът би спрял. Нашето напускане от света е цената на живота на децата ни — техния истински, единствен и техен си живот. А и на нашия собствен. На това докато го живеем той да е нов, интересен, струващ си… С една дума, живот.

— Когато напускането е навреме — поправих го мрачно аз.

— Кой би могъл да каже кога всъщност е навреме?… Така че не бива да можем така лесно да срещаме отишлите си.

— Нали тук е само сън? — възмути се Ели. — Защо да не може да я срещаме колкото си искаме?

Погледнах Горун, и ме обзе странно усещане. Може би заради приликата с усмихнатото лице на вратата у нас, но имах чувството, че съм го виждал и преди, че го познавам отнякъде. Но не можех да се сетя откъде.

— Защото после се събуждате, и носите срещата в себе си — отвърна той. — И живеете с мъртвите вместо с живите. Не може, без да…

— Не ме интересува! — кресна Ели, без да го остави да довърши. В очите й напираха сълзи. — Ако никога няма да срещнем мама, за какво тогава да идваме тук? Защо ни е?

Тя откъсна със замах сребърната верижка от шията си и с всичка сила цапардоса медальона в плочника. Чу се изпукване, и по каменните плочи се пръснаха парченца от кристала.

Лицето на Горун помръкна. Всички мълчахме известно време, после той тихо каза:

— Без него няма да можеш да се върнеш повече тук.

— Не ми и трябва! — отряза тя. — Щом мама я няма тук, и аз няма защо да бъда.

Горун ме погледна.

— И аз мисля така — подкрепих Ели, неочаквано дори за себе си. — Дойдохме тук, за да открием Ася. Ако не можем, тук е просто сладка лъжа, която не ни е нужна.

— Ако бяхте останали достатъчно, може би щяхте да я откриете — каза тихо магьосникът.

— Така ли? — Дори не се опитвах да скрия иронията.

— Повечето си тръгват оттук, когато открият тези, които търсят.

— Когато ги открият, или когато ги забравят? — заядох се аз открито.

— Някои, когато ги забравят. Но повечето когато ги открият. По един или друг начин, в някаква степен — погледна ме в очите той.

— Нали не бива? — върнах погледа аз.

— Да направите така, че да бива, зависи от вас. Опитах се да ви го кажа, но…

Спогледахме се с Ели. След това тя тръсна глава:

— Ако има как, ще можем да я открием и сега. Ако не, значи я няма. Толкова.

Кимнах утвърдително и посочих с поглед парченцата от кристала.

Горун обхвана глава с ръце и се замисли. Дълго време единственият звук наоколо беше бръмченето на редките пчели, после и то заглъхна. Сумракът бавно премина в тъмнина, но той не помръдваше. Накрая вдигна поглед:

— Мога да се опитам да ви срещна.

Спогледахме се с Ели невярващо. Вдигнах очи към Горун, срещнах погледа му, и усетих как ме полазва хлад. Не ни утешава. Наистина го има предвид.

— Повечето хора, когато прекарат тук достатъчно време, стават готови за такава среща. Някои по-рано, други по-късно — продължи замислено магьосникът. — И ако са наистина готови, получават каквото им е нужно. За вас е още много рано, ще е насилване на нещата, но мисля, че има шанс.

— Наистина ли? — подскочи Ели.

— Наистина. Напоследък хората стават готови по-бързо, пък и вие… Понеже обаче още не сте, дали ще я намерите, и колко и как, ще зависи от вас. От вас… и от нея.

— Ще я намерим! — заяви Ели категорично.

Както само децата умеят да вярват, помислих си в първия миг. След това увереността на Ели ме зарази, и усещането за Ася някъде съвсем наблизо ми даде сила_._ Колкото и абсурдно да звучеше казаното, не изпитвах нито капка колебание. Ако зависи от Ася, ще я намерим със сигурност.

— Ще ми трябва обаче към денонощие, за да се подготвя — продължи Горун. — А вие ще си тръгнете оттук тази нощ, и няма как да се върнете повече.

— Ами! Татко как идваше тук с мен, като само аз имах кристала?

— Идваше, защото ти беше тук. Без теб няма да може да дойде.

Ели се запъна за миг. След това ме погледна.

— Значи няма да си тръгнем тази нощ. Ще останем будни до утре.

— Не зная дали ще можем, момичето ми — обадих се аз. — Зазвънят ли телефони от издателството и от училището ти, ще ни събудят. Или ако някой почука, и се уплаши да не ни е станало нещо.

— Тогава само аз ще остана будна тук. Ти се върни, за да пазиш там през деня да не ме събудят. И вечерта пак ела. Нали така може?

Магьосникът кимна.

— И няма да спиш цял ден… тоест, цяла нощ? — Нещо в мен се възмущаваше от идеята да се нарушава така режимът на детето.

Ели помълча малко. След това тихо каза:

— Щом е за да срещнем мама — да. Струва си.

След кратко колебание и аз кимнах. Има на този свят поне едно нещо, по-важно от режима.

— Чао тогава, татко. Ще те чакам тук утре.

На излизане от двора на Горун отново хвърлих поглед към него. И отново ме завладя натрапчивото усещане, че го познавам отнякъде, че съм го виждал някъде. Но не можех да се сетя откъде.

* * *

Успях да се събудя няколко минути преди звънването на часовника, и да го изключа. Надникнах внимателно в стаята на Ели — тя спеше спокойно. Внезапно се сетих, че е време да й се припишка, и изтръпнах. Миг по-късно обаче си спомних за колана с торбичките. Помислих с горчилка, че не съм вярвал това някога да се окаже предимство.

Изрових една отвертка от чекмеджето с инструментите, и внимателно разкачих звънеца. След кратко мислене надрасках бележка: „Моля, не чукайте! Детето спи“, и я лепнах отвън, под табелката. Малко по- късно се обадих до училището, че днес Ели няма да дойде, и до издателството, че няма да съм в къщи. След това изключих телефона, после размислих, включих го и го похлупих с възглавница, и отидох да си направя нещо за ядене.

Неприятността се случи, докато пълнех чайника. Кранът за топлата вода се отчупи в ръката ми заедно с парче от батерията, и от отвора пръсна силна струя. За щастие, дъската за хляб се оказа до мен. Захлупих струята така, че да се стича обратно в мивката. Шумът обаче не беше слаб. В добавка, в кухнята само за минута стана парилник. Мивката поемаше излялата се вода, но по стените се стичаше кондензат и се лееше по пода, и от топлината не се дишаше.

Похабих няколко безценни минути в опити да затегна клеясалия централен кран — накрая и неговата ръчка се счупи. Сега вероятно единствено специален инструмент можеше да го затвори. Хукнах да отворя прозореца, после се сетих чие внимание може да привлече широко отворен прозорец, изригващ бели кълба. Сигурно някъде из мазето имаше още по-централни кранове, но нито знаех къде са, нито кой е за тук. А и затворех ли го, моментално съседите щяха да вдигнат патардия до небето.

Да оставя нещата така? Горещината и парата рано или късно ще проникнат до Ели, и ще я събудят. А може би още преди това и до съседите. Кухненските тапети вече почваха да се отлепват в горните си краища.

Хрумваше ми само един изход. Набрах телефона на „Домашен техник“.