— На колко си бил тогава? Десет? Петнайсет?… Добре де, ти си знаеш… Ако си чист пред куките, що не идеш да бачкаш някъде, да земаш заплата, да се ожениш?
— Не съм. Казвал съм ти.
— Кво си сгазил?… Окей, твоя си работа.
— Почивай сега. Ще ида да намеря малко храна, и да видя няма ли как да науча нещичко за болестта ти.
— Искам да се жакна.
— След като ядеш.
Спомените отново обгръщат Стеф. Всичко, записано в бездънната памет на инфосферата. Всичко, което човек би могъл да пожелае да знае.
Бунището им? Започнато преди четири години, очаква се да се запълни след още шест. Стандартен проектен живот — десет години. После ще го бетонират, и върху бетона ще насипят тънък слой пръст, ще построят отгоре градче с къщи, градинки и улици, или пък парници за храни, нещо за хората, още не е утвърдено какво. Заводи и бизнесзони не може, тежки са, искат истинска земя за основа.
Вече над два процента от площта на развитите държави е рекултивирани бунища, изкуствени ландшафти, по-красиви и уредени от естествените, така казват всички медии. Според проучванията 74% от хората предпочитат да живеят върху изкуствен ландшафт. Процентът расте с всяка година.
В паметта на Стеф се разлиства дисертацията на асистент от Хановер, записана в архивите на университета — „Исторически преглед и анализ на проблема с отпадъците в съвременния свят“.
Някога са изгаряли боклуците. Спрели са заради ограничаването на топлинните емисии и парниковите газове. Развитите държави дълго не се съгласявали. Но като почнали да се надигат моретата, островните и ниските държави сключили договори с развитите, срещу подкрепа. Вануату става присъединена територия на САЩ. Тристранен договор между Бангладеш, Китай и Индия — Индия присъединява Бангладеш, Китай получава спорни погранични територии. Италия и Гърция гласуват за федерализирането на ЕС, срещу подкрепа за Гибралтарската стена…
Някои са по-хитри. Сингапур купува боклуци от Китай и Индия и ги насипва върху заливаните си земи, и в шелфа. Вместо да намалява по територия, расте. Холандия пък ги използва, за да стабилизира дигите. Нови територии не отвоюва, но запазва успешно старите.
Рециклирането на боклуците е скъпо, въпреки субсидиите. Неведнъж е предлагано стоките да се произвеждат така, че да се рециклират лесно. Но да се произвежда иначе е по-евтино, и корпорациите са отлобирали предложението. Някои твърдят, че рециклирането не е нужно — боклуците са вече ценност, а не проклятие. Други сочат, че с изчерпването на суровините корпорациите сами ще наложат рециклирането, а боклуците са най-неизчерпаемият и възнобвим източник, който може да съществува. Шегаджиите казват: „Лошата вест — храната свърши. Добрата — екскременти има, и ще има завинаги“.
Всяка цивилизация се сблъсква с проблема за мениджмънта на отпадъците. Не изгради ли правилна стратегия за оползотворяването и усвояването им, не съумее ли да ги управлява, те се натрупват. Ограничават жизненото пространство на цивилизацията, притискат я в ъгъла. Информационните им отражения навлизат в обществените мемета, запълват инфосферата, съсредоточават ресурсите й върху себе си, и в крайна сметка започват да я управляват…
Дисертацията внезапно изчезва от паметта на Стеф, сякаш никога не я е имало. Очите му се разтварят, и виждат бунището. Терминалът е угаснал. Хари седи отстрани и го гледа кротко.
— Хари… Ти ли го угаси?!
— Акумулаторът свърши.
— Гадно… Зареждане?
— Може би тази вечер… Стеф, интересно ровиш данни. Как го правиш?
— Де да знам. Чопля квото ми се прище. Секи път различно.
— Нямам предвид това, Стеф… Отначало цъкаш с пръст по екрана, ама по някое време забравяш. А терминалът си бачка, и върти данни, и сам избира от тях, и ти ги следиш… Някак го управляваш без ръце, все едно с мисъл.
— Майтапиш ме.
— Не те майтапя. Имаш ли вградени наноимпланти за връзка? Или нещо подобно?… Откога умееш да работиш така?
— Наноджаджи са ми боли веднъж, ама нещо не сработиха. Не знам що. А данни смуча… — Споменът внезапно проблясва в ума на Стеф. — Точно отпреди да ми бодат наното. Пак ми бодоха нещо, не знам кво. Некакъв опит бил. И после ми даваха терминал, и ме питаха разни неща. Какво виждам, мога ли да намеря разни инфота…
Миг-два Хари стои напълно неподвижен. След това безизразното му лице се обръща към Стеф:
— Разкажи ми. Колкото по-подробно, толкова по-добре.
Когато Стеф привършва разказа си, вече е мръкнало. Говорил е часове, излял е всичко, което помни. И му е олекнало мъничко. Странно — изпял се е пред друг, редно е да е наплашен.
— Нещо светва ли ти тая мойта?
— Може би. — Хари става и вдига акумулатора за дръжките, направени от парчета върви. — Ще ида да го заредя.
Странен е тоя Хари. Никога не се ядосва, нито се радва. Ако морука му е пукнал пред очите му, нищо чудно. Стеф е виждал и друг път такъв, оня дето беше заклал дъщерите си. Ама Хари пък се грижи за Стеф, без никой да го кара. Какво ли смята да изръси от него? Кво ще да е, може да си го вземе и веднага… Говори префърцунено кат плешивковец, а па е пич. Странен тип…
Стеф решава да порови следващия път за инфо за Хари, като се върже.
И отново плува над света и през света, по-огромен от всичко, и блаженството го залива. Този път обаче първо нека разбере някои неща.
Умът на Стеф обгръща масиви информация, събирани през времето от камери и обработващи системи, учрежденски и фирмени бази данни, входни устройства и съхраняващи модули… Не-човешки спомени, слети в едно със собствените му, по-ярки и детайлни от тях, по-истински, сякаш онзи Стеф е бледа сянка, незначителна частичка от истинския Стеф, мъглив и сив илюзорен сън. В който отново ще бъде пленен, щом връзката с инфосферата бъде отрязана.
Тук-там в спомените му зеят празноти — липсващи късчета информация, непопаднали в инфосферата, или изрязани от нея. Стеф вече знае — напрегне ли ума си, винаги открива начин да запълни празнотите, по нещата около тях и връзките им. Когато знаеш всичко за всичко, все се намира как. На това те учи ТВУ-то — за всичко си има как.
Ясенец.
Градче, забутано сред чукари, встрани от големите пътища. Неведнъж прекръщавано при смени на политическите ветрове. В началото на века е било почти обезлюдено от миграцията към големите градове. През четирийсетте Даймлер-Сааб-Сименс построяват там голям изследователски център, заради изолираността и удобно контролирания достъп. Секретни разработки, военни и правителствени. Целият персонал живее в изследователския кампус. Но покрай тях и градчето се съживява — обслужваща индустрия, нискоквалифицирани работници за поддръжка на кампуса. Разрешението местните да обслужват центъра е дадено с условието кметът да има съветник, назначаван от ДСС, с право на вето върху общинските решения. Поминък срещу контрол — нищо различно от кое да е назначаване на работа.
Преди шестнайсет години — инцидент в центъра. Седемнайсет от персонала загинали. Безредици в градчето, силите за сигурност на корпорацията се опитват да въведат ред. Още шейсет и двама загинали. Никаква публичност в медиите. Никакъв спомен в инфосферата. Празнота.
Защо не се е намесила полицията? В лабораториите — ясно. Законът за неприкосновеност на корпоративния живот. Ама в градчето?… Стеф се заравя в ярки не-спомени. Повечето нямат връзка с
