Григор Гачев

Бунището

Гаденето е по-мъчително от всеки път досега. И повърнатото е повече, едновременно жълто и черно в изкривения свят на пристъпа.

Стеф вдига глава. Стените наоколо сега са от нещо кафяво и зърнесто, кал на буци. И светлината, която прониква през отвора отпред, е в цвят, за който няма думи. Или поне Стеф не ги знае.

Той отчаяно тръска глава. Пристъпът трябва вече да е към края си, държи го още от сутринта. Вкопчва се в петното светлина, и то малко по малко си връща цвета. Стените също са си от парчета ламарина, шперплат и велпапе.

Чуват се стъпки, и отворът за миг притъмнява. Хари. Носи оцапан контейнер за синтетична храна, сигурно изровен някъде на другия край на бунището, където конвейерите продължават да насипват.

— Ставай, момче — ухилва се Хари окуражаващо. Зъбите му блестят със сивотата на неръждаема стомана. Сигурно е виждал и по-добри времена, щом си е позволил зъбар, ако и евтинджия. — Искаш ли да изгазиш, трябва да хапваш.

Стеф се обляга на стената отляво — тя е гърбът на стар шкаф, ще го издържи. Поема контейнера и бръква вътре. Привично обира с пръсти мухлясалия горен слой и ги избърсва в парче хартия.

— А ти?

— Не съм гладен.

Кво ли си е намерил, чуди се Стеф, докато гълта насила кашата, гадна като всичко след пристъп. Сто на сто по-гот лапачка, иначе тая немаше сега да е тук.

— Дълго ли те държа този път пристъпа?

— Таман допреди да дойдеш.

Хари не казва нищо повече. Странен тип, мисли си Стеф.

— Хари… Що го прайш тва?

— Казвал съм ти. Като начало — търсят ме. Болен лесно ще се издъниш, и може да ме хванат.

— Що тогава ме довлече, а не ме пречука и зарови? Що ми мъкнеш кльопачка? Пукна ли, нема да те изпея.

Хари мълчи.

— Нема ли да кажеш що те гонят? Некого си клъцнал? Или повече народ? Ченге на стойка? Думай, де! Който те търси, знае кво е.

Хари продължава да мълчи. Надали и този път ще отговори.

— Добре де. Ти си знаеш.

— А тебе защо, Стеф? Дреболии някакви?

— Щото избегах от ТВУ-то. И зарад един магазин. Доде беха още старите улични автомати, беше лесно. Парцал изотстрани връз камерата, да не те видят куките, и лоста. Ама кат ги смениха, стана кофти. Одръстих едно магазинче, и ме щракнали.

— И заради това те гонят? Магазинчето надали е било корпоративно.

— Да не съм луд? Ама за секи случай се покрих тука на бунището. Скоро ли ще го бетонират?

— Надали, още не е и наполовина пълно. Спокойно, по-добре се оправяй.

Ако тая моята има оправия, мисли Стеф.

Не знам какво ти е, човече, каза му Хари тогава. Намериха на бунището четири различни диагностични кита, дето още работеха, и ги пробваха. Само единият, тузарска индийска джаджа, предположи нещо. Стеф не можеше да чете добре, но Хари му прочете диагнозата — атипична мултифокална епилепсия с неустановени огнища. И каза, че това е стандартната диагноза на кита, когато не може да намери от какво е нещо с такива признаци. А, и всичките твърдяха, че Стеф има анемия, не му стигало желязо. Той се смя, ама Хари каза, че наистина можело, и че трябвало да яде по-стабилно. Ама сигурно нямало връзка с припадъците.

— Много ли беше гадно в ТВУ-то?

— Знам ли? — свива рамене Стеф. — Освен там, и на бегом, другаде не съм бил от ей тоничък. По кво да разбера?

Обръща се настрани и се опитва да заспи, но спомените го понасят отново назад.

Обещанието на оня костюмар, че който участва в опита, ще изкяри два дни отпуска, че и добра пара, да си ги изкара гот. Малко те боцват, ама хич не боли, и после плешивковците те разпитват един следобед разни глупости — и толкова. Чиста аванта. И късметът на Стеф, че стоеше до него, и се вреди.

После, преди да вкарат шестимата в стаята, предупреждението на директора, че ако някой се опита да свие нещо от плешивковците, цяла седмица няма да излезе от карцера. И че той лично ще одървари тъпанаря, дето хапе ръката, която го храни. Тук сте, за да станете от боклуци хора. Или поне да се научите да се правите на хора. Ясно ли е?… Ходом марш.

И студеното убождане отзад в кръста (хич не боляло, а? на кого тия бе, смотан!), и странният сън след него — не точно като пристъпите после, ама подобен. Сякаш си се надул, и си станал грамаден като Витоша, или хиляда пъти по толкова и още повече. И летиш като турист в космоса, дето ги дават по телевида, и не знаеш къде почваш и къде свършваш.

И знаеш всичко, и помниш всичко, ако и да не знаеш откъде го знаеш и помниш, щото няма откъде. Прищат ти се ония негърки от рекламата — и си спомняш разписанието на совалките до Момбаса. Помислиш си как ли серат делфините от телевида — и в акъла ти е устройството на отделителната им система. Шашнеш се от тва сичкото, почудиш се вързани ли са двете некак — и блесват неизброими нишки: индексно-базирани асоциативни вериги… Знаеш всичко за всичко. Вече не си човек. Повече си от всички хора на света заедно.

Почудиш ли се как става номера, и го знаеш кат на чиния. Инжектирани в ликвора наноботове, които се свързват с дендритите и вътре в синапсите. Заобикаляне на сетивните анализатори, пряко интегриране в префронталната мозъчна кора, и връзка с микровълнов томографски приемо-предавател. Канал към публично достъпните информационни бази, и субективно сливане на собствената памет с тях. Без лимитиране на видовете данни, заради чистотата на опита. Но с ограничена ширина, и с блокаж върху използването на външни обработващи ресурси, за избягване на самоескалирането и излизането извън контрол… Безброй подробности — механизми на симулиране на синаптичните невротрансмитери, протоколи за връзка с бази данни, технология на мономолекулярната обвивка на наноботовете… Знаеш всичко за всичко. Сложните думи, дето не си ги чувал даже, сега все едно си се родил с тях.

И сега от време на време проблясват отделни спомени — програмата на луксозно бирманско вариете, статия какво е означавало „сахиб“ преди Мрежата, графики на детската смъртност в бордеите на Милано… Капчици от океан. Целият не се побира в глава, твой е само при връзка…

Стеф постепенно се унася в трескав, неспокоен сън. Над кушетката изплува лицето на директора, подпухналите торбички под очите му се раздуват и се превръщат в циците на Лиза от майския брой на „Порно-кеф“. После между тях изниква холоафиш за курортите на Бора-Бора, тропически бряг под ярко слънце, и планина отзад. Афишът се обръща като отворена внезапно врата, и на гърба му е фасадата на кафенето до ТВУ-то, и между масите тичат уморени сервитьорки с тъмни кръгове под очите. След това всичко се обърква и потъва в мрака.

* * *

— Ставай, Стеф. Време е за закуска.

Хари седи пред колибата, и вятърът развява косите му и разнася мръсни найлонови пликчета по купчините боклук. Пред него стара алуминиева тенджера с отчупени дръжки стои на парчетата от голяма керамична ваза, и под нея горят пожълтели остатъци от списания. В тенджерата нещо ври — ако се съди по миризмата, месни отпадъци. Хвърлени огризки от хот-догове, събрани от боклука парчета синтетично месо, развалените им части изрязани с евтин бразилски канцеларски скалпел…

— Гъстичка става, ще те посгрее отвътре — кимва към тенджерата Хари.

— Не ми се яде, Хари. Трябва… трябва да се жакна.

— Вчера пристъпът беше по-дълъг отвсякога, Стеф. Да пробваш ли малко крек вместо…

— Заври си го отзад крека. Сурни го на некоя бавачка, за бебетата.

Вы читаете Бунището
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×