празнотата, привидно или наистина. Един обаче проблясва — запис от задължителния архив на телефонната компания, случайно прозяпан от прочиствалите инфосферата. Разговор между шефа на полицията в града и високопоставен агент от Агенцията за федерална сигурност, забрана полицията да се меси, никакви обяснения. Пак празнота.
Търговската дейност на ДСС?… Финансов отчет за същата година на отдела на Даймлер в Ясенец, корпоративно секретно, но по закон достъпно за някоя служба някъде — а това значи и за Стеф. Разходите не са дадени по пера, но общият им размер е огромен. Нещо важно? Дето може би има връзка?
Още спомени за тях? Много. Засечки с познати неща?… Година и половина по-късно — доклад до Отдела за федерална сигурност, от техен експерт, за полеви изпитания на модел R39-563838934-DSS. „Повишаването на интелекта отново води до саморазширяване на спектъра на задачите, до степен противоречие с и самоотмяна на основната задача; теоретично възможно развитие като в Ясенец, и необходимост от стерилизация на контактната област…“
Малко по малко картината се очертава.
Даймлер-Сааб-Сименс са разработвали военна технология. С възлагани на нея надежди. Всякакви подробности липсват… Но в Ясенец е станал гаф. Загинали са всички от лабораторното звено, работило по проекта, и още хора в града. Сред силите за сигурност на корпорацията няма пострадали. ДСС не са предоставили данни за причината за смъртта на персонала. Гражданите са умрели от автоматично огнестрелно оръжие, по данни от аутопсиите… Вероятно дъртия на Хари е някой от утрепаните.
Осемнайсет от убитите са имали деца на подходяща възраст. Никое не се казва Хари, не приличат по снимки, половината са момичета — кво от тва, ново име, лице или пол не струват скъпо. Пет или се видят умрели по документи, или са в неизвестност по десет или повече години. Ще да е от тях.
След това блаженството поглъща Стеф, и той щастливо плува в собствения си безкрай.
— Много нещо ли изгълтвам на свързване, Хари? Имаш ли идея?
— Трудно е да се каже. Мотаеш се през какви ли не данни, понякога пълен боклук. Поне за мен. И не знам виждаш ли ги истински, или само преминават пред очите ти.
— Хрумва ли ти що го правя? Така де, хората се друсат с разни химии, или нанота. Аз кво, откачен ли съм?
— Човек може да се надруса с всяко приятно нещо. Дрога, пиячка, танци, филми… Теб май те кефи да гълташ данни, или да се пързаляш по тях. Нищо по-различно.
— Да, ама що пък това?
— Не знам. Може би ще разбера повече по-нататък.
Ако има по-нататък, мисли си Стеф, и поглежда новата торбичка с течност, вливана във вените на ръката му. Щяла поне да го постегне малко. Да видим.
— Стопли ли как управлявам терминала с мисли?
— Да. — Хари кимва към вратата. Стеф проследява погледа му и вижда навън… нещо. Като апарат, ама събран от поне десет потрошени апарата. Разпределител за телевид, вързан към стар медицински скенер, отстрани висят някакви платки, многожилен кабел води към неголяма сателитна антена с нащърбен ръб…
— Терминалът ти принципно има възможност за дистанционно, Стеф. На тоя модел датчикът е изключен, за да покрият по-нисък пазарен клас, но иначе всичко си го има. По-евтино е така, отколкото да правят отделно схеми без тези вериги и компоненти.
— Демек, ако датчика бачкаше, щех да го действам с дистант-имплант? А кат не бачка, и немам имплант?
— Основната схема обработва електрически импулси. Ако върху изводите й за датчика бъдат насочени модулирани радиовълни, примерно от антена като тази, в тях се генерира ток. — Хари поглежда към нещото отвън. — Може да се имитира, все едно е вързан датчик, и се управлява отвън. Сложно е, но може.
Стеф не разбира някои от думите, но се досеща какво горе-долу значи цялото.
— Аз така ли го действам?
— Да. Правих измервания, докато се беше жакнал.
— А отде зимам антената?
— В главата ти е, Стеф.
Стеф гледа Хари уплашено. Да не е тръгнал да мръдва? Не изглежда различно отпреди. Ама може да си е мръднал и поначало. Що му е иначе да се грижи за някой, от който нема файда?
— Главата ти е тъпкана с наноджаджи, Стеф. Метални. Из целия мозък, свързани помежду си. Като работят, генерират радиовълни. И като се активират в определен синхрон, все едно вълните се излъчват от антена — могат да се насочват и фокусират, както светлина с хололупа… Така го правиш, повечето време. Понякога май се свързваш пряко с микроверигите на апарата, пак така, ама това отвън е хилаво, не може да те засече.
Стеф бавно смила нещата.
— Начи оная простотия на Сивия… От гроба че го изкопам, изрода!
Хари поклаща глава.
— Какво?… — Още малко размисъл. — Плешивковците в ТВУ-то? И те ли са ми наболи наноджаджи?
Хари кимва.
— Хари, човече, кажи ми квото знаеш!
Другият присяда до него.
— Нанотата от плешивковците са специални. Правят нещо като антена, да се връзваш с нея както сега. Ама слаба, по-слаба от твоята — нареждат се и се сработват по към половин час, и пак за по-сигурно трябва шлем, като оня в ТВУ-то. А за от по-далече — цял бус апаратура. Не става да се вържеш с нея към терминал.
— Тогава как го правя?
— Могат обаче и друго. Нали са много дребни, тялото ти непрекъснато ги разваля, ще изкарат най-много година, и най-добрите щамове нано не издържат в организма повече. И за да ги има в тебе по-дълго време, се възпроизвеждат. Както микробите — казвали ли са ви за тях в ТВУ-то?
— Не.
— Наноджаджите се събират по няколко, и сглобяват заедно нови, от парчетата на смачканите от тялото ти, или от метални атоми, взети от кръвта ти. Могат да изкарат така в мозъка ти докато си жив. Експериментална технология, даже военните я нямат. Само за правителствени цели. Куките от ония служби, дето уж ги няма.
Стеф се ухилва кисело.
— Отде знаеш кво немат военните?…
— Но понеже джаджите са много ситни, и са още експериментални, не са много кадърни. Често грешат, правят дефектни джаджи. Обикновено скапани, ама много рядко, по случайност, по-добри. И не се знае с какво по-добри, може да е с нещо, дето да не харесва на плешивковците. Колкото повече време минава, толкова по-вероятно е да се получи нещо нежелано…
Стеф свива юмруци. Пред очите му витаят празното лице на Кибика с потекли лиги, и петното на асфалта в ТВУ-то…
— А при теб са се омешали с онези от Сивия. Онези не могат да се правят сами, ама другите могат, а не гледат с какви се събират, и от кого какво от схемата на джаджата взимат — не са били мислени наоколо да има и други освен тях… И най-често са правели джаджи мелези, дето съчетават неща и от двете, където каквото попадне. И от тях има скапани, ама има и по-добри, много по-често, отколкото иначе. Скапаните са се разпадали, а по-добрите са продължавали, и са можели повече неща от истинските. Правели са се по- здрави от тях, и по повече, и са ги разглабяли за парчета, и са им взимали местата. Когато си избягал от ТВУ-то, сигурно вече в главата ти са били повече мелезите, а те не изпълняват добре командите на плешивковците. Затова онези с буса са могли да накарат Кибика да скочи, а теб не.
— Щото са мелези ли ме тряскат пристъпи?
