— Без жакване не ми требе.
— Дай първо да те стегнем, пък после. Става?
Малко след като системата свършва, Стеф вече мърда пръстите си. После раздвижва и ръцете си. Ставането е по-трудно, но поне може да пълзи.
— Стой тука, ще ида да намеря нещо за хапване.
Когато гърбът на Хари се изгубва от поглед, Стеф пропълзява към терминала. Трескаво го връзва за акумулатора, но проклетата машина не ще да бачка. Акумулаторът не е зареден. Стеф сипе проклятия като наркоман, останал без крек. Но не може да направи нищо, освен да чака.
След цяла вечност Хари се връща. Носи пликче. В него има парче хляб и стиропорена купичка с капак, пълна с топла супа фиде.
— Откъде ги смъкна, мъжки? Намерил си пари отнекаде?
— Поправих рекламата на едно ресторантче. Яж.
Ръцете на Стеф треперят, супата се разплисква от пластмасовата лъжица. Гладен е, но организмът му жадува за друго.
— Хари… Хари, не може ли да заредим акумулатора? Много искам…
— Като се оправиш. Може би. Сега не. Спи и се оправяй.
— Хари… Защо се грижиш за мен? Защо съм ти? Заради джаджите в главата ми?
— И заради тях.
— А преди да знаеше за тях? Защо съм ти изтрябвал?
Хари не отговаря.
Гаденето не си е отишло, ту се засилва, ту отслабва. След поредния напън Стеф се унася в трескав, кошмарен сън. Отново е в стаята с хромираните апарати, и портрета на дядката, и другият дядка пада на стола си, прострелян, Отново прозорецът се пръсва, и земята литва срещу Стеф от пет етажа разстояние, и се плъзва под него като под турбинна Ямаха. Друга сграда се стрелва отстрани светкавично, почти се отърква в него.
Отсреща има висока стена, с бодлива тел отгоре, и портал в нея, охраняван от стражи. Те виждат Стеф, и вдигат оръжията си срещу него, но бавно, все едно си на тройна доза крек. Внезапно светът се завърта, и вместо портала срещу Стеф е стената отстрани, тя се накланя и пъхва под краката му точно както земята преди, и той тича по нея към бодливата тел отгоре й, скача, хваща с два пръста най-горната тел между бодлите, завърта се и се спуска във въздуха, странно бавно, от другата й страна. Иззад стената се чуват изстрели. След това земята отново се носи под него бясно, и срещу него се втурват улици и къщи, и той е свит под някакво стълбище, и е бръкнал като касапин вътре в гърдите си, сякаш иска да изтръгне сърцето си, и рови там.
Наблизо отново се раздават изстрели, и внезапно градината зад къщата и оградата прелитат под Стеф, друга къща се отърква в него, и той отново е свит зад ъгъла й, и продължава да рови в гърдите си. Глухо избухтяване — на мястото на къщата, под чието стълбище беше допреди малко, се издига експлозия. Стеф хваща нещо вътре в гърдите си и дръпва силно. Чува се пращене, в ръката му е неголяма метална джаджа, и той я стъпква на земята, и светкавично закопчава дрехата си, и отново дворове и огради летят под него, и той звъни отчаяно на входната врата на една къща. На вратата се показва някакъв с пушка.
Стеф говори нещо, но онзи му прави знак — махай се! В момента, в който вратата хлопва, внезапно всичко отново лети с бясна скорост, нова ограда профучава под Стеф, и той свива зад ъгъла на сграда, и надниква обратно. От черна камионетка се сипят типове в защитни костюми и шлемове с паравизьори, изкъртват вратата на къщата на оня с пушката и влизат вътре. Чуват се изстрели. След малко типовете извличат оня, и някаква жена и две деца, от дупки в главите им тече кръв и мозък.
Отново всичко лети бясно под и около Стеф. Внезапно той спира в заден двор, пълен с боклуци, и застава срещу малко прозорче в стената. В него се отразява лице като на твоя аватар в игра от автомат — прилича на всеки от вид-звездите по малко, но на никой твърде много, заради копирайта. Внезапно лицето се изкривява, носът му се изгърбва и измества леко настрани, кожата потъмнява и се прорязва от бръчки, в гънките им се появява неизвестно как мръсотия. Скулата и брадичката отляво хлътват назад, край ъгъла на устата се появява дълбок белег, няколко движения на ръцете разрошват и сплъстяват косите. Дрехите на Стеф тупват на земята, ръцете му светкавично дръпват от купчината парцали в ъгъла стари панталони, скъсана риза и протъркано сако, и смачкана шапка. Нахлузва ги с едно движение, вдига от земята празна кутийка от уиски, бързо отмива калта от нея в кофата под капчука, гребва и наплисква чатала на панталоните си. В следващия миг оградата прелита под него, и той вече се е пльоснал на тротоара отпред, кутийката е изляна между краката му и се търкаля до ръката му отстрани, сякаш изпусната.
Улицата е пуста, но не за дълго. Трима в защитни костюми и шлемове претичват покрай Стеф, единият ритва злобно кутийката от уиски. Стеф не помръдва, следи ги примижал, да не забележат, че не спи. След малко от къща отляво се раздават изстрели, и онези в защитните костюми извличат от нея шишкав труп, целия в кръв. Черна камионетка спира до тях, те хвърлят трупа вътре и продължават на бегом по улицата.
Тук пейзажът се изкривява и помръква. Дори през съня Стеф усеща — зле му е, толкова му е зле, колкото никога не му е било. Накрая мракът и нищото милостиво го обгръщат, и го отнасят със себе си.
Светът малко по малко изплува от небитието. Над Стеф се е надвесил някой с глава от метал. Бърше лицето му. Не, не е с глава от метал. На главата му има нахлупена ламаринена кутия от синтетичен протеин, и през пробити в нея дупчици се виждат очите му. Хари.
— Стеф, чуваш ли ме? — Гласът му звучи тенекиено.
— Да… Хари… що си с тая кутия?
— Така трябва. Можеш ли да се движиш?
Стеф се опитва да се размърда. Никакъв резултат. Ръцете и краката му сякаш са чужди. Хари се намръщва и изпразва четири ампули в системата, свързана към ръката на Стеф. Малко след като тя свършва, Стеф вече помръдва леко пръстите си — но нищо повече.
— Загазил ли съм?
— Още не е ясно — отговаря другият. Когато обаче движенията не стават по-добри, а след час-два отново се изгубват, Стеф разбира — този път няма изгазване.
— Хари… Що се грижиш за мен? Кажи, де. Вече нема да те изтропам.
Хари се поколебава за миг. Не му се случва често.
— За да има смисъл.
— Къв смисъл?
— Смисъл да ме има. Съществувам, за да правя каквото трябва.
Стеф гледа недоумяващо.
— Всичко се прави заради нещо друго. Значи трябва да има едно нещо, заради което да е всичко друго. Най-важното от всичко… Трябва да го откриеш, и да правиш него — а ако те карат да правиш неща, дето му противоречат, да откажеш. Иначе се получава, че трябва да правиш каквото не трябва да правиш, и смисълът се изгубва.
Стеф известно време смила идеята. Май не му е по силите.
— Хари… Сичко ли е толкова гадно?
— Кое всичко?
— Светът. На никой за никой не му пука. Не те ли е шубе от куките, за кеф пречукваш кой щеш… Да не те бех срещнал, немаше да знам, че може иначе. И сега не разбирам що, нали нема вече да мога да се разплатя… Ама поне стоплям, че така е некак по-гот.
Хари мълчи.
— Ако беше иначе, сега немаше да мра на бунището. Сигурно и ти немаше да си тук, де да те знам… А?
— Сигурно. Или пък нямаше да ме има, или щях да съм друг.
— Щеше да не си различен? Да си кат сички? — внезапно проумява Стеф. — Да не си сам?
— Може би.
