— Кой знае — свива рамене Хари. — Може по начало да я докарват дотам. Предвиждало се е подопитните да не живеят повече от шест месеца, а ти ги носиш вече към две години. И са много повече отпреди, сигурно стотици пъти. Така антената е по-силна, връзва се по-лесно, и с какво ли не, ама повече увреждат мозъка. Най-много докато се пренастройват…
— Чай малко. Предвиждало се е да пукясаме до шест месеца? Откъде го знаеш?
— От теб. Нали каза, че навсякъде очистват всички подопитни преди шестия месец?
— И що така? Да не станат с джаджите големи клечки?
— Може би. Или може би е част от опита.
— Дали… — Стеф внезапно осъзнава. — Дали могат да ме карат да прайм квото щат през тая антена?! Да се метна надоле с главата, или пред камион, или да грабя тъпо, или… Малей, че ги избием сичките!
— Правителствата много искат да го могат. За да ловят лесно престъпници, примерно. И за други неща… Сивия умрял, казваш?
Минава известно време, преди Стеф да успее да се овладее.
— Скивах пак Банджото след неколко месеца. Сивия го пречукали още деня след като се дигнахме. И ветеринаря, и още половината банда. Де кой не смогнал да избега. Били облечени кат Хромаджии, ама имали фрагментни пукала и микрокапсулни гранати, и хич не ги пестели. Хромаджиите таквиз неща не са и сънували, щеха да са изтрепали другите банди и да са фанали целия град още ехе кога…
Лицето на Хари е безизразно както винаги.
— Хари… откъде ги знаеш сичките тея работи? Частно даскало ли си карал, преди да пукне морука ти?
— Нещо такова. И оттогава също уча, винаги когато мога.
— Начи морука ти е бил паралия. Кво е бачкал?
Хари не отговаря.
— Откъде учиш сега? Терминала? И други терминали, където завариш?
— И чета изхвърлени списания и книги, разглеждам изхвърлена апаратура, правя си експерименти. Слушам, когато хората наоколо обясняват. И по други начини.
Стеф вдига вежда. Не е чул някой да учи така, па и кат си на бунището, файда от учене няма. Тая е мътна.
— Кви други начини?
— Най-вече от бунището… Гледам какво изхвърлят хората. Какви неща се появяват, колко нови. Какво идва повече, какво намалява. Какво го има, пък не е ясно откъде и защо идва. Или обратното, какво трябва да го има, пък го няма.
— Че тва мож ли те научи на нещо?
— Разбира се. Знаеш, че всички големи корпорации купуват купища неща, дето не им трябват, нали?
— Не. Верно?… Що?
— За да не могат конкурентите да гадаят какво разработва и вкарва в производство корпорацията, по това какво купува. Повече от половината световно производство корпорациите го купуват, само за да го унищожат. Иначе не се скрива достатъчно добре накъде се насочват.
— А стий бе. Начи прайм за бунището повече от за нас си?
— Пак заради същото и си унищожават отпадъците сами, понякога дори в нарушение на конвенциите. Ако някоя си ги изхвърля тук, другите ще идват, ще ги ровят, и ще научават страшно много за нея… Така аз пък научавам много по изхвърленото за хората — как живеят, какво използват, с какво се хранят. А пък по какви боклуци трябва да ги има, но ги няма, или внезапно спират да идват, разбирам кой какво се опитва да скрие.
— Че що не гледаш телевида? Там казват кво ли не.
— По телевида казват каквото решат, а боклуците казват истината. И от разликата между двете също разбирам много неща.
Стеф се мъчи да го разбере, но му звучи отнесено, плешивковски. И не се чувства добре. Усеща се слаб, и стомахът му се е свил на топка. Хари забелязва гримасата му.
— Окей, спи. Почивай.
— Искам да се жакна…
— Като се наспиш. — Хари сменя торбичката с нова.
Никога досега спомените на Стеф не са били толкова ярки, толкова близки и много едновременно. Целият трепери от напрежение, усеща как лекичко му се гади, като в пристъп. После май ще му излезе през носа. Но поне знае какво да търси.
Модел R39-563838934-DSS. Изпитван в автоматични танкове и самолети, и в самоорганизиращи се наносистеми с военно предназначение. Труден за фино контролиране, но дава отлични резултати.
Кво е тоя модел, да му го…?! Стеф се заравя в спомените си. Части от тях са му непонятни — помни ги, но не ги разбира, парчета от тях и обяснения липсват. Напряга се докрай, мъчи се да свързва всичко с всичко, да разбира повече, и спомените стават постепенно по-понятни. Стомахът му се преобръща, но той стиска зъби. Малко по малко неяснотите се избистрят, докато накрая изкристализират в нещо разбираемо.
Изкуствен интелект с военно предназначение. Приспособява се гъвкаво към различни носители и условия. Разполага с висока степен на автономия при преценката как да реализира поставените задачи. Първоначалният прототип е разработен от Даймлер. Има вграден блокаж върху анализа на мотивите на задачата, за да се подобри контролът върху него. Нивото на интелекта му е ограничено до 1,85 — при по- високо блокажът на мотивния анализ губи надеждност.
Стеф уморено се отпуска. Ясна работа. Изтървали са бройка от ИИ-то, налята я в самоходен картечен модул, я в боен робот, я в друго от сорта. Експериментална, още без ограниченията, дето са ги набили после в модела, да не разбира заповедите как на него му кефне. Опукала е персонала наоколо, измъкнала се е в града, и преди корпоративните самураи да я намерят и взривят, е гръмнала когото срещне. Ако някой свидетел е останал жив, пък са го очистили самураите, да се покрие издънката. По-евтино и сигурно е, отколкото да му кешат да мълчи.
Гаденето се засилва. Стеф се опитва да се откъсне от жакването, но няма сили, зле му е. Пространството пред него се гърчи и криви, и разплува, и отведнъж се разтваря, и се превръща в стая, пълна с хромирани апарати. На стената — портрет на изплезен дядка с щръкнали бели коси. Зад бюро с терминал на него стои друг дядка, и дуло бълва иззад отворена врата куршуми, и той се хваща за гърдите и полита назад и пада на стола. След това внезапно прозорецът се приближава и пръсва, и земята полита отдолу от пет етажа разстояние срещу Стеф, в последния миг внезапно се извърта и пъхва под краката му, и отстрани се мяркат и в миг изчезват застинали изумени лица…
След това всичко потъва в жълто-сив мрак.
От мътилката бавно изплува лицето на Хари, после стените на колибата наоколо. Минава известно време, преди да престанат да се люлеят.
— Хари, човече… зле ми е…
— Можеш ли да си вдигнеш ръката?
Стеф се опитва, но без резултат. Ръката му сякаш не е негова, другата също. Не може да се движи изобщо. Хари се намусва, изравя отнякъде две ампули и ги боцва в пластмасовата система, окачена на пирона.
— Кво ми е?
— Пресилил си се, Стеф. Надявам се да изгазиш и тоя път, но…
— Да не се жаквам повече? Нема начин, мъжки. Знаеш.
— Ако ти се живее.
